На среща с приятели: Солун

Гърция, Солун

Кой не е ходил в Солун и кой не знае за него?!

Емил и аз пристигнахме в града към обяд и се настанихме в хотел „Капсис“. Хотелът се намира много близо до жп гарата, на ул."Монастиру" 18. „Монастиру“ е нещо като продължение или край на основната пътна артерия на града „Егнатия“.
Тръгнахме на разузнавателна разходка, чиято цел беше да проучим хотели и хотелчета в района. Бяхме обещали това на познати — пътешественици. Не открихме нищо по-евтино от 40 евро за вечер. Изключение беше хотел „Акрополис“, където стаята струва 22 евро, но пък няма собствена баня — обща баня се полага на цели четири стаи.

Ръмеше дъжд и беше леко неприятно, но продължихме към „Капетанрията“ или към внушителната сграда на пристанищното управление., откъдето започва крайбрежната „Никис“. В непосредствена близост до тази сграда има бивши складове, превърнати сега в уютни кафе-ресторанти. Пихме кафе в Kitchen бар, от който гледката към солунския залив е гарантирана. Тук си спестявате и шума от колите, който ще ви отрови живота, ако предпочетете крайбрежната.

Поразходихме се по тесните улички между „Никис“, „Цимиски“ и „Ерму“. В тази част на града съжителстват стари /неосвежени/ и нови сгради. Разговаряхме за спешно нуждаещите се от реставрация къщи в старите софийски квартали. Прекосихме „Егнатия“ в северна посока. Видяхме руски видеотеки и множество магазинчета, в които можеш да си купиш бира „Балтик“ за дребни пари, говорейки на руски език.
Разгледахме и малките квартални пазарчета с евтини цветя и арпаджик.

Достигнахме до черквата „Дванайсет Апостоли“ /под закрила на ЮНЕСКО/, която успяхме да разгледаме само отвън, а после позяпахме менютата на ресторантчетата наоколо. Емил по традиция се интересуваше от цената на порция рибка „Гаврос“. За по-малко от 7 евро нямаше да му се уреди въпросът. От достоверен източник бяхме научили, че на шкембе чорбата тук казват „паца“ /вероятно "пача„/. Не открихме никъде в района лечебната супа.

Към 17,30 се върнахме в хотела, където трябваше да се срещнем с хората, с които щяхме да търсим място за вечеря. Пристигнаха с кола, в която имаше и други гости. Запознахме се в движение и тръгнахме.

След едночасово обикаляне в търсене на място за паркиране се озовахме в стария град, известен като „турския квартал“ или като „Цинари“. „Цинари“ всъщност е „чинар“. Името е дадено от турците заради запазените и до днес дървета на централното малко площадче.

Домакините ни заведоха в „тайното“ заведение „Кипос“ на улица „Димитриу Полиокриту“. По нищо нямаше да разберем, че това място заслужава внимание. Пред заведението стои самотна масичка с две столчета. Витрините са изрисувани със „златна“ боя и е по-вероятно човек да си помисли, че това е малък китайски ресторант. Само след няколко крачки обаче се озовахме в много приятна градина с бар по средата и уютни разностилни маси, столове и дивани. Заведението не беше случайно подбрано. Тук можеше да се чуе гръцка, турска, критска и каква ли още не музика. Това беше важно за предстоящата среща — среща на балканджии, чиито семейства са разделени и разпръснати насам-натам в резултат на няколко войни. Обединяващата идея между всички нас беше желанието за заравяне на томахавките, обявяването на толерантността като качество № 1 за нас — съвременните хора от региона. Може би последното изречение звучи доста декларативно. Сигурно е така, но това не беше нито режисирана или подготвяна с покани среща, нито опит за създаване на „партия“. Познавахме се с младите хора задочно, чрез интернет и групите по интереси, които споделяме.

Самата среща беше едно от най-веселите и вълнуващи преживявания, които сме имали в последните години. Към компанията ни се приобщаваха местни юнаци, които настояваха да почерпят „красаки“ /червено винце/, защото виждали в нашата компания истински мъже /особено Емил, понеже е с мустаци/. Чуваше се критяни да говорят за Есенин и Маяковски, а мен ме обявиха за Ана Ахматова. Младо турче се опитваше да говори гръцки, руски и сръбски едновременно, докато отпиваше „социално“ биричка и винце. Гъркиня пееше „Честит рожден ден“ на турски, защото някога работела като клоун за детски увеселителни партита и се налагало да поздравява дечицата на всевъзможни езици. Баба й пък говорела български език. Някои от новоприсъединилите се разказваха истории за пътувания в България на гръцки, без да ги е грижа, че половината от присъстващите не са гърци.

Абе май всички се разбирахме по някакъв странен начин. Никой не искаше да си тръгва, местните заключиха вратите и продължиха да поръчват кани вино, да се бъркат за дребни сувенири, кибритчета и пр. С много мъка успяхме да станем и да напуснем заведението.

След полунощ се пренесохме в бар „Кардю“ някъде в центъра. Именно там разбрахме, че някои от солунчаните са идвали за Коледа в София. Не спряха да се оплакват от гръцката туристическа агенция, която „ги излъгала за всичко“. Споделихме, че по подобен начин са се чувствали доста българи, отишли да празнуват в съседните страни.

Рано на следващия ден се отправихме на дневна експедиция отново в стария град. Отидохме до черквата „Св. Димитър“ и продължихме нагоре по стълбите. Озовахме се пред черквата „Профити Илия“ /"Пророк Илия„/, която, освен че е стара и забележителна, има наклонен централен купол. Понеже си нямаме снимки пред Пиза, снимахме се пред „Пророк Илия“.

Продължихме към стария град с идеята да открием чинарите и единствената запазена от опожарявания стара кръчма „Цинари“. До много скоро кварталът е бил беден и занемарен. В празните турски къщи през 20-те години са били настанени предимно малоазийски гърци. Напоследък са усвоени доста пари от фондове в стил „Красива България“ с цел освежаване на сградите и възстановяване на паважа.

Достигнахме до площадчето и веднага разпознахме старата синя кръчма, построена през 1885 г. Като повечето кафенета от онова време, някога вътре е имало и бръснарница. Старият-нов собственик седеше до печката с дърва и веднага започна да ни разказва за миналото на кафе-узерията. Впрочем, на една от стените можеше да се видят стари снимки и даже материали от пресата. На една малка черна дъска с тебешир беше написано: „1885—2007. 122 години „Цинари“.

Младото сервитьорче донесе кана с вода още при сядането ни и препоръча да вземем узо „Бабадзим“, печени сардини и „Смирнейка“. „Смирнейката“ представлява кюфтета в доматен сос по измирски/смирненски. Към 14,00—14,30 заведението се напълни.

Отлична храна на напълно прилични цени. Впрочем повечето заведения в този квартал са евтини. Според гръцките стандарти основно блюдо за 5 евро се смята за евтино.

След обяда се разходихме до крепостната стена и кръстосахме малките улички с красивите свежо боядисани и измазани къщи. Заговаряха ни всякакви местни хора, снимахме се с много от тях. Питаха ни за лични неща по съвсем естествен начин — за гърците е нормално да разпитват за личния живот — брак, деца, работа. Така те смятат, че проявяват интерес към вас и вашето семейство. В късния следобяд се прибрахме в хотела, за да се подготвим за предстоящата сватба. Имахме и такова събитие в програмата.

Оттук нататък историята е ясна — сватбата продължи до разсъмване.

На следващия ден направихме разходка в крайбрежните квартали, посетихме позабравени от нас забележителности и черкви. Предстоеше и вторият тур на „балканската“ среща, който мина и замина също толкова трогателно, колкото и през първата вечер.

За срещата беше избрано много приятно малко ресторантче, което се намира зад „вкопаната“ черква „Преображение“. Черквата е на бул. „Егнатия“, срещу известната стена на Галериус — Камара.

Последната сутрин използвахме за разходка и снимки на големия пазар „Модиано“, откъдето купихме екстра върджин зехтин. Научихме, че големите сезонни намаления вече са започнали. Похвалиха ни най-вече веригата магазини „Carefour“. Последно фрапе на крайбрежната. Слънце. Прекрасна видимост и чуден изглед към Олимп. На колко километра са били боговете от Солун? Май на стотина по суша... Последен поглед към „Св. София“ и Аристотелевия площад.

В 17,47 часа шареното влакче вече летеше към България.

Автор: Росица Якимова