Моят Китай - част втора

Продължение от част първа

На 10 минути път с кола от Heaven Temple се намиpа Перления Пазар, но това го научавам едва когато решaваме да отидем до него. Липсата на адекватна езикова комуникация ни прави "весели туристи", които по най-куриозен начин се чувстват сигурни с парче карта от Пекин с действителни улици и посоки и-и-и-и с китайски надписи.

Копринения Пазар е на около 40 минути път с кола от Heaven Temple. Пазара представлява огромен Мол на няколко етажа и в него можеш да намериш всичко (не само коприна). В приземния етаж на Мол-а се продават най-различни видове риба, морски змии и костенурки, както и морски дарове. За повечето от тях нямам представа за вкуса. Почти всичко се продава и в сурово и в набързо приготвено състояние. Пак ме обзема желание да опитам всичко...страх ме е че ще пропусна "вкуса на живота си". Здравия ми разум обаче ме ограничава до няколко различни вида мекотели - бяха вкусно направени и аз искренно съжалявам че нямам това изкушение постоянно близо до себе си.

Пазарлъка е част от удоволствието и на клиенти и на продавачи. Това го разбирам когато тръгвам да си купувам фотоапарат. Всички продавачи имат калкулатори и се разбират с всички клиенти (езикова идентификация - търговски език). Алъш-вериша е подкрепен с най-честите фрази "Ти ме убиваш", "Това цената и за двете неща ли е?" "Много скъпо..." "Кажи ми ти колко даваш"...Оставям един линк към полезна информация за начиаещите в пазаренето (на английски е) – http://www.virtualtourist.com/travel/Asia/China/Beijing_Shi/Beijing-1024960/Shopping-Beijing-Silk_Market-BR-1.html .

Купуването на фотоапарата трае около половин час. Купувам го за 20% от първоначалната му цена и около три пъти по-евтино от стойността му в Канада. Важен момент в пазаренето е да не си зависим емоционално от крайния резултат - ако непременно държите да купите нещо, продавача долавя това още от самото начало и рядко се стига до "цена на клиента" (измамно чувство във всяка търговия - всяко нещо си "заслужава" точно цената която сте платили).

На етажа с китайска коприна за секунди се оказвам оплетена в шалове, покривки, спални чаршафи и пак онова напевно "look, look" произнесено като луки-луки...Забранила съм си предварително каквито и да е "неустоими копринени изкушения, които много ще ми подхождат на не-знам си кой тоалет"...Преминавам през този копринен свят като статуя - гледам и се радвам на всичко, но съм се освободила от копринено-клиентско-вричане. На сувенирните щандове се задържам най-дълго. Практиците със сигурност ще ме анатемосат "Това пък за какво ти е?"...Отговорът, какъвто и да е нито ще ги задоволи, нито убеди в смисъла (с голямо с) на един например компас. Компасът е декориран с червено и черно символче на Ин-Ян, цифри (като цифрите, отмерващи радовълните на старото бабино радио "Акорд") и дракони. Дракони имам и на кутията на компаса - кожена, красива изработка. Компаса е за Алекс и той наистина му се радва и показва с удовоствие на всички. Посоките...пак Алекс казва че "са май верни"...

Ще напиша само най-общи впечатления от площада Тян-ан-мън и Мавзолея на Мао. Имах усещането че съм на сцена - като в тетър на Теди Москов - очаквах Чеърмен Мао да се появи извън Мавзолея и аз 'видях" как всичко посивя в еднотипни рубашки нахлузени сякаш на униформени души, а Теди им беше намерил сценично решение за self-identification като им забоде по едно цветно цвете от лявата страна на рубашката. Никое сиво не е достатъчно сиво докато не го поставиш в близост до цвят (това го пише на площада на 3 различни езика - навярно спомен от студентите на които оставям цвете). Отношението на китайците към Мао - уважение и почит към човека, който свързват с културната революция. Семейството (синове, дъщери, снахи, внуци) се радват на уважението и любовта на китайците. В гробницата Минг видях негова снимка наравно със спомените и атрибутите на Императорските величия.

Чувствах се притеснена от "откритостта" на площада - сякаш имах нужда от завет - от място където да се скрия. Скрих се в приглушената светлина на площадните фенери – дано не се сетят да ги сменят – стари... добри фенери са. Показват и дискретно "покриват" ... Какво повече се иска от една светлина.

На другия ден ме очакваше разходка из Бахайската градина, Перления Пазар И квартала Hootong.

Перления Маркет – перлите ми приличаха на огромни бонбони “Детска радост”. Бяха струпани на “кадели” и създаваха усещане за сфери, отразяващи, поглъщащи (и много повече излъчващи) в себе си светлина. Имаше и колиета от корали и разни минерали – джей минерала в различни цветове се използва като символ на късмета, щастието..Имаше джей и за привличане на пари, дори и на любов.Всеки китаец при раждането си му връзват гривна от джей. Оригиналния джей пропуска светлината, изкуствения е матов (мътен) и при почукване издава глух звук за разлика от оригиналния, който “пее”. Това ни беше демонстрирано при посещение на фабриката за джей минерали. Минерала се обработва на ръка с малки дрелки, приличащи на зъболекарски машини. От перления маркет купувам на себе си коралова огърлица червена като нажежени въгленчета. Не устоявам на нежни розови перли наредени като маниста върху сребърна нишка, сякаш свързваща ме със самото ми желание за тях. Отнасям и една малка джей топка (подарък за сина ми) символ на единството на три поколения – всъщност това са три сфери, като матрьошки свързани една в друга – изработени са от един къс минерал.

На другия ден късно следобяд поемам към “Забранения град”. В Интернет може да се намери доста информация за него. Това, което мен ме впечатли беше прородата в “града”. Останах сякаш сляпа за изящните пагоди, носещи странни имена – “Hall of the Harmony, Hall of the Supreme Harmony, Hall of the Spring joy…

Природата беше в уникална хармония с мен самата – никаква агресия за възприятията ми – скалите, дърветата, виещите се храсти и водопади (далече от представата за падаща вода – просто милваща и ваеща скалите). Дори “мъртвите” кипариси бяха сплели пепелно сиво стъбла в най-живототворяща прегръдка – не като “обвързване”, а като желание за моментно докосване (дава усещането много повече за свобода, нежели за “обвързване”). Ако край “града” усещах жегата и влагата, то вътре в самия град беше прохладно и отсъстваше всякаво чувство за климат…Там аз бях самата аз –не аз във влажния августовски ден, не аз в някакъв град…Просто бях само Аз.

На излизане от “Града” заваля отначали ситно (като нашенска ръченица). Сядам в едно кафене в близост до изхода. “Отникъдето” се появяват търговци на чадъри – цената е скочила деcет пъти. Вече никой не напява Chiper-chiper. Такситата са пълни и за първи път осъзнавам многобройността на китайците като обратно пропорционална на шанса да спреш такси (а те пълзят като жълт дракон пред улицата на “Града”). Благославям вътрешно този дъжд,който ми позволява дълго да вървя с любовта си към един човек.. без чадър, без шанс (нетърсен, ненужен) за такси. По-късно установих че косата И дрехите ми бяха сухи…Невероятно сухи въпреки дъжда.

Рано сутрин е и сме на път до гробницата Мин и Китайската стена. Hякой има ли идея защо се нарича “Велика”..за мен никоя стена не е защита...а РАЗДЕЛЯНЕ, а и да беше защита...как вие мерите великото със защита и разделяне...

В автобуса екскурзоводката (Алекс) разказва за династии които обединявали Китай и аз все не намирах мястото на тази стена в това обединение. За гробницата Мин няма да разказвам дълго, въпреки че там изживях най-странното си усещане за липса на реалност (Дълбината – така се усещах...). Усещането не е по силата на един туристически разказ и аз се отказвам да го опиша тук. Ако някой от вас посети гробницта Мин – непременно отидете до онова място, което китайците определят като “най-хармоничното място според Фънг шуи. Имам и сполучлива снимка, която много ми се иска да ви покажа (виж слайд 11). По пътя за Cтената се разгоря спор коя част от Cтената да посетим – бяхме в близост до три (от общо пет) официално отворени входа. Но практически избора беше между най-карсивия (от архитектурна гледна точка) и “историческия” – пътя който е извървял Chairman Мао и по тази причина наречен “пътя на героя”. В автобуса с нас пътуваше и едно китайско семейство (мъж, жена и дъщеря на около 5 годинки) които бяха спестявали пари няколко години за да могат да минат “пътя на героя”. На останалата част от автобуса (италянска двойка, испанец с дъщеря си, мексиканец, също с дъщеря си, бразилец и двама скандинавци) не изживяваше емоционално драматично разликата между “тази” и “другата” част от стената.
Планината из която като дракон се виеше стената ми беше близка като усещане – смесени иглолистни с широколистни гори – меко зелени в този сезон на годината. В появяването на стената почти не би трябвало да има изненада – табелите отчитат в обратен ред зад кой поред ъгъл при добра видимост ще се види “горе” стената. Когато я виждам се улавям че си мисля за две неща. Първо че “надига” в мен усещането за Велико Търново (и май само в този смисъл в себе си я усещам като Велика). По късно когато бях “вътре” в стената усещането че се движа по пътя за Царевец не ме напусна. Мислех си дали няма от някоя от бойните кули да се покажат Калоян , Иванко, патриарх Евтимий (мизансценното ми въображение вдига сватби с образи на Апостол Карамитев вместо Йоан Асен и изписва лицето на една Сара...). Второ – от годините каменната стена и гората са се “сближили” и онова разделяне за което говоря май си е останло в историята.

Но всичко това се случваше по-късно, а сега просто бях в подножието на стената и снимах мечки от местния атракцион, многобройните магазинчета с китайски сувенири – дървени сметала, компаси, четки с “китайски” косъм (звучи ми малко нацистки?!) мечове (сещат ме за един pendragorn), фанелки с надписи “Beijing – Olympics games 2007”, този надпис по-късно видях изписан на един от хълмовете до Cтената в стил Holywood, бутилки с минерална вода, но вече на “ресторантска” цена...Придвижваме се бавно до входа на sliding lift откъдето с единични колички (приличат повече на пластмасови шейни) ще изкачваме планината до входа на Cтената. Цената на лифта не е включена в екскурзията и допълнителното условие “който не иска да идва с лифт – ще катери сам планината” вдигна в бойна тpевога Мексиканеца и Бразилеца. Те имат силно развито чувство за справедливост и допълнителни разходи които не са обсъдени в началото на пътуването предизвикват съмнение за изнудване. Пътят без лифт до стената е от - 2 до 3 часа в зависимост от атлетичните способности на “катерача”... Мексиканецът, верен на чувството си за справедливост ще се катери...Ние верни на мързела си – плащаме лифта и се плъзгаме нагоре със съзнанието че не е мързела ни в основата, или липсата на чувство за справедливост, а “правилното счетоводство” на времето. Разполагаме с 5 часа време за Cтената – като махнем времето “до стената и обратно” остават три часа. Ако трябва да се катеря сама може и да не ми стигне времето да стъпя на Cтената...

Правя няколко снимки от лифта (почти излегнала се поради вертикалното “катерене” с шейничките) на Cтената. Пристигаме на малка полянка на която виждам истински кон. Казвам си “Я! Кон!” и преди да преминем през сводестата врата в стената дочувам Алекс, която ни казва “Запомнете това место – влизате оттук в Cтената и после по същия път обратно слизате”. Не обърнах много внимание на това предупреждение – нали стената не се разклонява...прав път..никакъв шанс да се загубиш! Не знам някой да се е губил на прав път . Алекс обяснява също и нещо за пътя на героя (отсечката която е изминал Учителя Мао. Обаче аз и на това не обръщам внимание. Времето когато исках и вярваx, че мога да бъда герой отдавна е отминало. Сега искам само да усетя Cтената....Пълно е с хора и се придвижваме доста бавно (пълзим). Температурата е около 30 градуса, влажно е и не усещам планината. Китайците вървят много тържествено. Някои са облечени абсурдно – официално (вратовръзка, сако, нови обувки...видях и китайки на високи токове!!!). Лицата им изразяват някакво мисионерство. Аз пък съм наблюдателна – опипвам камъните, които са очудващо хладни (как ли се предпазват от слънцето?!). Усещам формата им, очите ми се опитват да постигнат “истинския” цвят на стената. Има и търговци, които продават вода, фанелки, сувенири...Стената е различно широка – понякога потока от хора в двете посоки е от две човешки редици (във всяка една от посоките), понякога “изтънява”. Спираме се и изчакваме любителите на “семейни” фотографии да се "запаметят". Възрастта по пътя на героя варира от деца на 2-3 годинки до 70 -80 годишни на вид (може би и повече) китайци. Туристите чужденци са в категория "туристическа" възраст. След 40 минути движение в потока се чувствам отегчена и уморена. За да изминеш пътя на героя е нужно нещо повече от добро телесложение. Тази стена за мен е анонимна – тя не предизвиква никакви вдъхновяващи емоции. Няма нещо което да раздвижи желанието в мен и да повдигне “бойния ми дух”. Тръгвам в обратна посока към изхода...

Едва сега забелязвам че на всеки 200-250 метра има изход...И всички изходи си приличат (досущ като самите китайци). Преценям приблизително времето нагоре и засичам времето надолу...Спомням си че на входа имаше KOH!!!...Окуражавам се съмнително...Ако всичко е наред – окуражаване не е нужно. На предполагаемия изход кон няма...На следващия – също (естествено че няма да има...нали се окуражавах...). На по-следващия има камила (да се чудиш как са я качили тази камила?!). Полянката която търся беше толкова малка, че ако някой реши да сменят декора (кон за камила) това ще му отнеме много време и усилия...Връщам се в обратна посока със съмнението че съм подминала изхода си. Имам достатъчно време и мога да се направя че просто вървя като всички хора край мене... Дори се забързвам за да елеминирам всякакво съмнение че съм се загубила. След един от завоите редицата изведнъж се стопява – неколцина китайци в двете посоки. Става ми неудобно да се обърна и да продължа в обратна посока – нямам нужната причина да се връщам обратно!!!!... Давам си цел – горе на вършинката – покорявам я и...си тръгвам... На вършинката се оказа че съм изминала пътя на героя – дори не се снимах. Чувствах се с добре подплатена причина да си се връщам обратно. Оглеждах се за коня… …После вече се притеснявах че НАИСТИНА съм се загубила. Дишай и мисли (това си го казах на глас, както и да е звучало на китайската стена). Е, успях да намеря изхода с помоща на много хора – никой от тях не говореше английски а дори и да говореше какво да питам “Къде се намира изхода с коня?!”...Оказа се че има поне три изхода с лифт...Обиколихме ги с една групичка китайци, които не ме оставиха сама докато не се убедиха че съм намерила “моя изход”.

Край

Автор: Маргарита Велчева