Отново в Хърватска. 4 част

Ето ни отново в Хърватска. За втора поредна година прекарваме едноседмична почивка там, така че ще се постарая да не се повтарям. И докато миналата година посветихме на Истрия, сега е време за Далмация.

Разходката ни започва с нейната перла – Дубровник. Това е място, което непременно трябва да бъде видяно. Много градове по Адриатика имат италианско-венецианска атмосфера, но Дубровник е изцяло запазен – от крепостната стена до тесните и криволичещи улички. Всъщност най-варварската интервенция върху този прекрасен град е извършена през 90-те години от сръбската авиация и флот. Затова всички покриви в стария град са нови, а по белокаменните фасади все още личат следи от шрапнели. Личат все още в психиката и пропагандата на хърватите – всяка новинарска емисия без изключение започва с вести от Босна и Херцеговина, Сърбия или със споровете на Република Хърватска с нейните съседи. Каквито и препоръки да дам за този град, колкото и пътеводителя да прочетете, все нещо ще пропуснете. Изберете по-нормални температури и се качете на тази стена – предстои ви великолепна обиколка отгоре над целия град на фона на безкрайното синьо море (в Хърватска човек почти не вижда открито море – срещу всеки град има острови, полуострови). Пийте по едно кафе или коктейл на кафенето при кметицата или на артистичните джаз-кафенета на площадите. Опитайте даровете на морето. (моята препоръка – рибата zubatac - вкусна бяла риба http://www.spearfish.org/e107_plugins/content/content.php?content.48 . Не се бойте да пиете от градските чешми – водата е студена и хубава (кой знае защо върху кръглата чешма с много чучури в началото на стария град е изградено кубе като на ислямско теке). Твърди се, че дубровнишката вода е благословена от Свети Блахо (Блазиус), покровител на града. Скептичен съм към такива туристически клишета, но в студения март на 2003 г. тази вода, съчетана със сладолед, за ден излекува болното ми гърло (все пак светецът ми е малко адаш). С плажове Дубровник не може да изненада българите, но ако сте на почивка за повече време – разходете се по островите. Ако все още не сте посетили Дубровник заради тежкия път през планините на Сърбия и Черна гора, има алтернатива – по магистрала до Сплит и оттам са към 200 километра.

Ако се вгледате в картата на Хърватска, ще видите, че Дубровник е откъснат от останалата част на Хърватска. Това си има исторически причини. През 16-ти век Дубровник се чувства толкова силен, че се отцепва от Венецианската република. И тъй като дубровничани са наясно, че това няма да се размине безнаказано, те се обръщат към стария враг на Венеция – Османската империя, подарявайки и 20-километрова крайморска ивица, която ги отрязва от останалите венециански владения – т.нар. Неумски коридор. Някога ловкият ход сега създава проблеми, като хърватите проектират строеж на мост между сушата и п-в Пелашац – част от Дубровнишко-Неретванската област (жупания). Известно притеснение създава фактът, че за преминаване през Босна и Херцеговина се изискват визи за български граждани. Но за щастие това не се отнася за Неумския коридор, при чието транзитно преминаване не се правят (засега) гранични проверки. Влизането от юг започва след мост над фиорда Мали Стон, като след моста от транзитния път се отделя нетранзитен, през който колите минават на проверка. На транзитния път – зелен светофар и никакъв униформен служител. Влизането на територията на БиХ се познава единствено по цените на бензиностанциите (1 БиХ марка = 1 лв, 3.70 куни = 1 лв). Неум представлява безинтересно място – с малко растителност в дълбок затворен залив. Като че ли замалко сме се върнали в Албания – бурно строителство на хотели на място с неособено голям туристически потенциал. Следва обратната граница, на която хърватски граничар проявява интерес единствено към коли с БиХ-номера.

Сплит е най-големият град на Далмация. Градът изцяло се събира на голям полуостров. Старият град датира от римско време, когато Диоклециан абдикира и решава да си построи пенсионерска резиденция далеч от римските сплетни и близо до родното му място. Някогашните римски постройки идеално са вписани в средновековния град, строен, разбира се, по венециански тертип. Истинска ирония на съдбата е, че Св.Дуйе, християнският патрон-покровител на града е измъчван и умъртвен по заповед на Диоклециан, а осмоъгълната сграда на мавзолея на Диоклециан, наподобяваща римския Пантеон, е превърната в катедрала на Св. Дуйе. Между морето и стария град минава променадата Рива с дежурните палми – любимо място за разходка и почивка на туристи и стъргало за местните жители. Полуостровът завършва с гористия хълм Мариян, който би предизвикал мощно слюноотделяне в нашите морски пишман-хотелиери. Хърватските им колеги обаче не са фенове на бетонните джунгли и Мариян е един голям парк с неколцина по-скоро вили, отколкото хотели.

На около 20 км от Сплит се намира живописното градче Трогир, отделено с канал от сушата и самото то – предмостие към остров с туристически селца. Откъм морската страна на града има безброй заведения. В градчето (подобно на Дубровник) се провеждат театрални представления и фестивали, използващи като фон белокаменните средновековни сгради.

По-нататък крайбрежният път минава през красиви зелени местности, заливчета с яхтени пристанища, туристически селца и къмпинги, а следващият град във венециански стил е Шибеник. Той е по-неатрактивен от Трогир и Сплит, но има интересна катедрала и цитадела, до която не стигнахме (разбираемо при 38 градуса на сянка и вятър нула). Недалеч от Шибеник, близо до новата магистрала, е Скрадин – селцето, входна точка за Националния парк Кърка. Характерно за карстовите райони, каквито са голяма част от западнобалканските крайбрежни планини, са късите и пълноводни реки, обрасли с буйна растителност. Една от тях е Кърка, а основният обект за разглеждане е каскада от водопади на 17 нива. В жежкия летен ден много хора съчетаваха разглеждането с къпане или поне с нагазване в прохладната вода. Кой знае защо, десетки местни лелки се мъчеха да продадат на туристите ракия и мед, вместо запотени бутилки бира?! А иначе, в парка има някакво етнографско селище (нещо като Етъра), а по-нагоре по реката – езеро с островче. Но в изпепеляващата жега не сме се отделяли от прохладната зона на водопадите. В селцето ни направи впечатление запустелият православен храм – явно някога тук са живеели и сърби, напуснали или прогонени във водовъртежа на войната.
След седмица почивка е време за връщане. Летим по автомагистралата Сплит-Загреб и се дивим на хърватското пътно строителство – та от Карловац до Сплит са 300 километра планини, а тази магистрала липсва от пътните карти от 2004 г.! Ефектът е незабавен – притокът на туристи към Далмация е силно увеличен. В усилено строителство са вторите тръби на два седемкилометрови тулени – Св. Рок и Мала Капела, които в момента са тесните места на магистралата (в неделната сутрин опашката пред Св.Рок беше 3-4 километра!). Никой не се съмнява, че до следващия сезон ще са готови тунелите. Защото, докато за 18 месеца у нас концесията за автомагистрала „Тракия” обикаляше съдилищата, хърватите показно направиха и пуснаха 30 километровата отсечка до сръбската граница плюс ново ГКПП.

Последният ни обект за посещение са Плитвичките езера. Това е също карстов район, като езерата са разположени на няколко тераси. Маршрутите за разглеждане пресичат по дървени мостчета езерцата – любуваме се на безброй водопади, на абсолютно прозрачната вода и риби, доверчиво въртящи се около пътеките в очакване на трошички. Цветовете на езерата и заобикалящата ги буйна растителност се менят от зелено до синьо. Цялата каскада се обхожда за около 5-6 часа – с помощта на туристически влакчета, корабчета, но при всички случаи има пешеходни преходи. Има и съкратени варианти за 2 часа, но за по-малко от полуден едва ли ще изпитате удоволствие от посещението. Отлично място за релаксиране и почивка. Горе-долу по средата на обхода на брега на голямото езеро Козяк има място за „пладнуване” – сенчести поляни, димящи скари, студена вода и напитки и т.н.
След Плитвице следва дългият път на завръщане към България, плануван за началото на седмицата – периода на маловодие на гастарбайтерския поток. Очакванията за бързо преминаване на границата се сбъдват и на сръбско-българската граница значително изпреварваме графика. Затова решаваме да посетим Димитровград (Цариброд). Това е градчето в Западните покрайнини, в което живее признатото от сръбското правителство българско малцинство. Градчето е наистина българско. Но сякаш си се върнал с 30 години назад във времето. Цариброд прилича на Севлиево или Павликени в епохата на развития социализъм – магазини с невзрачни табели и надписи по стъклата, стоки в тях, подредени като в хоремаг, даже хладилната витрина в месарницата е същата като в рекламата с кренвирши - „Оооо, Пепи” (дали не е снимана там тази реклама?), сладкарници с лимонаТа от 5 ст и боза от 6 ст. Няма ярки реклами, всички магазини и заведения са анонимни – те са просто „магазин”, „аптека”, „стадкарница”, „ресторант”. Минути след това сме в България и отново се убеждаваме, че от отсечката Калотина-София по-дупчесто НЕМА! И докато в Албания и Сърбия все пак работят над пътищата си, явно в България всички институции имат консенсус по въпроса трябва ли една европейска държава и столица да посреща гостите си с подобна "дантела".

Край

Автор: Благун
Публикува се с любезното му съгласие