Пътуване до...

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com.

Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа.
Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2

До нови срещи на новото място!

Нов разказ на новия адрес

2008-04-07T10:02:00.002+03:00

Здравейте отново,

ако някой още не е разбрал – преместихме се на нов адрес http://patepis.com . Днес откриваме сезона там с последната част на пътуването на Африканчо до Сирия и Турция>>>
Чакам ви на новото място!

Стойчо

До всички читатели на блога „Пътуване до...“

2008-04-04T15:38:00.003+03:00

Здравейте, колкото и да не ви се вярва, но това е последният постинг на блога за пътешествия „Пътуване до...“ от настоящия му адрес. Не унивайте – няма да спрат пътеписите, само ще се преместят на нов адрес, а именно http://patepis.com
Който ни чете през RSS, ето и новия линк за него http://patepis.com/?feed=rss2 – абонирайте се, че не остана:-)
Ако някой е включил блога в списъка си с линкове – нека го актуализира с новия URL

Ако сега отидете на новия адрес http://patepis.com ще видите всички разкази, публикувани до момента в старото (т.е.настоящето) „Пътуване до...“, а от понеделник новите разкази ще бъдат само на адрес http://patepis.com.
Лицензът се запазва, както и контактите с нас.

Пожелайте ни успех на новото място, а вие бъдете здрави!

Стойчо Димитров

Тук съм :-)

2008-04-01T09:18:00.005+03:00

Тия дни съм доста зает и не ми остава време за блога много. Надявам се скоро да се поосвободя, за да продължа с публикуването на пътеписи. А вие продължавайте да пращате разказите за пътешествията си на stojtscho@yahoo.com - нали знаете, че никога не ги забравям, въпреки, че не винаги ги пускам веднага:-)

Поздрави
Стойчо

ПП Това не е първоаприлска шега - наистина съм зает тия дни доста – подготвях новия сайт на Пътуване до... http://patepis.com

Приключенията на Светли в Исландия (1)

2008-03-26T09:23:00.008+02:00

Исландия, Рейкявик

Само да уточня няколко неща. Светли е мой приятел от Видин. Винаги е някъде на път. Обиколи целите Балкани, после се насочи към Испания и Франция, а сега е някъде в

Исландия

Там е по програма за „обмяна на опит“ или нещо такова, обеща да пише по-подробно за това. Първияt му мейл бе супер интересен за мен, може би защото не знам почти нищо за Исландия. Terra incognita. Така че хайде да я открием заедно:

„Здрасти,
ще се опитам да напиша накратко за това, което се случва тук, но ще е трудно. Много неща се случват:)

Първо, при пристигането ми в Исландия бях малко изненадан, защото всичко беше в сняг. Оказа се, че имат само два сезона -зима и лято. В момента е края на зимата и снегът се топи. Времето обаче е доста странно, защото много често духа силен вятър. Заради течението Гълфстрийм(което повишава температурата) в един ден може да вали дъжд или сняг, после да грее слънце и после пак дъжд...

Вече две седмици и половина съм тук и не сме почнали работа. Сигурно ще е към края на месеца. Ще работим в един камп на едно езеро. Ще играем с деца и т. н., не знам и аз точно, но общо взето не е като „нормална работа“. Тези две седмици постоянно ходихме по разни места... Имахме програма и трябваше да посетим някои забележителности, както и разни отдели (относно човешките права, емиграционен отдел и т. н.). Може би това ще ни бъде полезно след време.

Имахме и традиционна исландска вечеря, което беше отвратително!!!

Тук, ако си чужденец, всеки те пита „How you like Iceland?“ и дали си опитал от акулата!!!
Аз опитах акула и беше отвратително... Те я правят по много стар обичай, като или заравят месето под земята за шест месеца, или го оставят да изсъхне. След това го ядат и пият една традиционна напитка...Brenvin или нещо такова. Силна е и много гадна на вкус. Не знам от какво се прави, ама май от ферментирали картофи. Кофти комбинация е с акулата. Вкусът й е толкова ужасен, че човек не може да изяде повече от три малки парчета.

Вчера ходихме до едно много интересно място тук — Гейзир. Това е гейзерът, от който идва името „гейзер“ като феномен. В момента Гейзир е умрял и не изхвърля вода, но до него има друг, по-малък гейзер, който изхвърля вода на всеки 10 минути на 30 метра височина. До мястото ходихме на автостоп (това е съвсем нормално за хората тук), защото билетите са супер скъпи. Всъщност всичко е супер скъпо. Едно момиче, което ни взе на стоп каза, че учи в Барселона и като отиде там всичко й се струва евтино. Представи си какво е тук!
Хората обаче са супер яки!!!

1. Кефя се и на хората, които са от други страни и са доброволци като мен тук. Запознахме се на семинарите, които имахме и сега си ходим на гости, защото има хора на много различни места в Iceland
2. Исландците са много мили хора също. Всички говорят английски. Ама наистина всички — няма значение дали ще е дете или дядо. Аз не срещнах човек, който да не може да говори този универсален език. Пък и им личи, че живеят щастлив живот...

В Рейкявик в петък и събота е party!

Всички излизат и след 12 или 1 през нощта улиците все още са пълни с народ. Всички пият и изглеждат много happy. А и се обличат готино, особено момичетата (90 процента са руси със сини очи, класика!)
Някои казват, че в Рейкявик всички са или музиканти, или дизайнери, или се занимават с някакъв вид изкуство. Май наистина е така.

За природата... Може би най-красивите места на света са тук!
Населението е около 330 хил., като 200 хил. сигурно живеят в Рейкявик и в още три града около него. Азс съм в единия от тях — Хафнарфродур (Hafnarfrodur). Той е третия по големина град с 22 хил.души. Наричат го града на елфите:)

В цяла северна Исландия живеят сигурно по-малко от 20 хил. души. Градовете като цяло са малки и ако тръгнеш по някои места, можеш да не срещнеш никой в продължение на часове. А ако тръгнеш из централната част на Исландия, можеш да се движиш с дни, без да видиш човек.

Много неща сигурно забравям или пропускам, но някой друг път пак ще пиша.
Изпращам ти няколко снимки да видиш...
Айде чао засега. "

* Писмото е публикувано с много леки поправки от моя страна Светли, извинявай, не се сдържах Благодаря ти, че ми разреши да го публикувам в блога си и чакам продължение... Ето и малко снимки на Светли — запазеното авторско право е негово. Все пак моля да не бъдат използвани без разрешението на автора на този блог!

Благодарение и чрез блога на Елина Цанкова
Авторски права: Нищо от този пътепис, вкл.снимките не могат да се ползват без писменото съгласие на Елина

Автор: Светломир Славчев
Снимки: авторът

Моите любими места във Варшава

2008-03-25T13:16:00.003+02:00

Варшава, Полша

На път за Варшава

След точно 4 дена в родния Бургас плюс един във Варна, исках/ не исках, трябваше пак да си стягам багажа. Този път бях улеснена, защото една част дори не бе разопакована- поради липса на време и смисъл...
5 дена безсъние и отмятане на една след друга задачи. Срещите с приятели и роднини започваха с „добре дошла“ и завършваха с „всичко добро, до Коледа“. В рамките на час или два и ме посрещаха, и ме изпращаха. Да се радваш ли, да тъжиш ли...
Спомням си как като бях малка преди всяка екскурзия или лагер, или каквото и да е, стига да е ново, различно и чакано с нетърпение, стомаха ми се свиваше на топка от вълнение и прекарвах вечерта в безуспешни опити да заспя. Този път нямах време дори за това...
Винаги съм била супер ентусиазирана по повод заминаването ми във Варшава, но като настъпи момента и изведнъж, за минута или повече, си помислих, че е грешка... Малко преди самолета да излети се обадих на майка и и казах, че ако не ми хареса, се връщам. „Добре.“ Мисълта за избор ме успокои, вярно, но не за дълго. Нещо май съм се размекнала:), защото доста си поплаках в самолета и един мъж от предната седалка дори се обърна към мен с бонбон. Седях си мирно и кротко, гушнала мечо, и си плачех... Много са отговорите на въпроса "защо?„- защото не успях да се видя с всички, с които исках, а с тези, които успях- за прекалено кратко и набързо; защото ми предстоеше рожден ден, а какъв празник, когато приятелите ти не са до теб; защото от друга страна предстоят рожденните дни на 2/3 от същите тези приятели и няма да мога да ги напрегръщам и нацелувам; защото семейството ми вече няма да е на час и половина път... Защото в България (разбирай Бургас и Варна:))си имам всичко, което ми е нужно, а отивам някъде където нямам нищо и не знам дали си струва. Съвсем ама съвсем сама.
След по-малко от 2 часа вече бях във Варшава и нямаше връщане назад. Дежурната усмивка плюс „всичко ще бъде наред“ и към общежитието. И докато времето в София бе слънчево и топло, то тук бе мрачно, студено и дъждовно. Поне ще ми върви по вода;-) А дано!

Моите любими места във Варшава

Часът е малко след полунощ, напитката- мляко без какао , а музиката -смесица от папката с най-доброто ретро + тази с lounge, Buddha bar и Café del mar, подарък от Дил. (Учудващо добра комбинация, дори и да не вярвате )

Прекарах целия вчерашен ден кръстосвайки улиците на полската столица и ако досега изчаквах с впечатленията, защото исках да си дам повече време да опозная и почувствам града и атмосферата, то вече мога да споделя поне мъничко, без каквито и да е претенции за екскурзоводски и фотографски умения

По пътя от летището до общежитието, залепила глава до прозореца и опитвайки се да си създам представа за града в рамките на не повече от десетте минутки, прекарани в таксито, си мислех, че ако сега някой ме попита за 10 разлики между България и Полша, няма да мога да отговоря. Пейзажа ми се струваше толкова еднакъв с нашия, че честно казано дори се чувствах леко разочарована... Носих идеята за красив и цветен град, много различен от Бургас, Варна или София, а виждах само блокове... И всичко бе така ужасяващо сиво! Наведох глава, гледах стичащите се капки дъжд по стъклото, благодарих, че на косъм се разминахме с една катастрофа, тъй като шофьорът ни караше като луд, и укорително си казах на ум, че (отново) май съм прекалила с мечтите... Въздишка и напред. Каквото, такова.

Час след „срутването“ на представата ми за Варшава, когато за първи път се разходих до центъра, макар и много на бързо, и точно 3 дена след това, когато пък за първи път посетих Стария град, полу-будна/ полу-заспала, започнах малко по малко все повече да харесвам града. Не да свиквам с него, поради липсата на избор и като следствие от примиряване с обстоятелствата и реалността, а наистина да го харесвам.

Дотук любимите ми места са две- Старият град и Łazienki Royal Gardens. Започвам с парка, защото по-голямата част от вчерашния ден прекарах там и беше толкова толкова красиво!... Перфектно място за неделна есенна разходка Няма да преразказвам написаното в wiki и ще спомена само това, което ми е останало като спомен след речта на екскурзоводката ни

Първото, което забелязваш в парка е паметникът на Шопен. За него е имало конкурс в кой град да бъде, а след като избират Варшава, започват изключително глупави спорове, шумно коментирани в публичното пространство относно проекта на паметника. Не си спомням всичките „против“, но ето някои: ако дървото е плачеща върба, то клоните трябва да бъдат по-дълги, пренебрегната е посоката на вятъра и „какво ще се случва с Шопен през зимата“ и т. н. Екскурзоводката ни видимо бе много възмутена от цялата тази история... Езерето пред паметника е във формата на сърце, защото музиката на Шопен докосва именно сърцата. От късна пролет до ранна есен, всяка неделя се провеждат безплатни концерти на открито, където пианисти свирят най-известните творби на Шопен. Имах щастието да присъствам на последния за сезона и беше прекрасно.

Втората туристическа забележителност е тази бяла къщичка Доколкото си спомням е била предназначена за гости, но докато се е строял двореца (или са му правили ремонт, не съм много сигурна) краля е живял там. В неделя имаше и много младоженци, правейки си фото-сесия за сватбения албум и въпреки, че всички бяха по свое му прекрасни, тази двойка бяха най-големи сладури Следва Palace on the water, който по принцип е главната туристическа атракция в парка. Спомням си, че имаше нещо много забавно свързано с изграждане на банята в двореца, но какво точно... Пред и зад двореца има езеро и именно гледката, откриваща се пред двореца ми харесва много повече, отколкото самия дворец сам по себе си. Последна от разходката ми беше тази сцена, където са изнасяли представления за краля, като целта при изграждането и е била да наподобява античен театър.

Тъй като това е най-големият парк във Варшава има още много за разглеждане (и разказване), но това май е най-важното

Старият град... Ако искаш да срещнеш туристи и чужденци, то това е мястото. Спомням си как ексурзоводката ни наблегна на факта, че след разрушаването му и при последващото го възобновяване, архитектите решават да му предадат много по-средиземноморски стил, отколкото е бил в действителност, а поради липса на средства за възстановяването на двореца хора от цял свят са били приканени да помогнат чрез дарения. За стария град единственото, което мога да кажа е, че е невероятно красиво, а италианците от групата ни в момента, в който тръгнахме към площада, провирайки се през една малка и много китна уличка, казаха „Добре дошли в Италия“ Не случайно това е най-голямата туристическа атракция в полската столица и просто задължително трябва да се посети

Това е засега Уикендът ще прекарам в считания за най-красив полски град- Краков и ще се опитам да си водя записки, както и да не съм много заспала , какъвто бе случаят при първата разходка из Варшава. (Затова и ако нещо от написаното не отговаря на истината, не се сърдете )

Чакам ви на гости:)

Автор: Мария Василева

Снимки: авторът

На море по Коледа(5): Нощният Златен бряг

2008-03-24T11:26:00.006+02:00

Австралия, Коледа

Нощният Златен бряг

(на море по Коледа 5)

Някакъв хотел през нощта.

Нощния живот на Gold Coast ври и кипи. Барове и заведения да искаш. Една вечер дори откривам къде са червените местата. Тръгнал съм да търся композиции за нощни снимки и докато обикалям без цел, попадам на малка уличка със странни заведения. Неонови светлини с формата на сърца или дамички с високи токчета трептят в червено и розово. Виждам имена като Hollywood Showgirls bar и The Catwalk club. Чува се музика, усещат се вибрациите на басите, а край тъмните мраморни врати предизвикателно облечени руси мадами ми се усмихват. Някои дори подвикват с нежно гласче: Hello, would you like to come and have a look? Такъв срам ме хваща, че почти хуквам да бягам да се изнеса от тук и дори не се сещам да щракна някоя снимка. Няколко дена по-късно ще се опитам да ги покажа на половинката, но тя не е особено впечатлена от моето откритие.

Из комплекса през нощта.

Високи нощни сгради.

Нощ от балкона в двете посоки. Ляво...

...и дясно.

Вечер плажа се превръща в гезме, огрято от високите сгради и народа се разхожда напред назад, флиртува и въздиша по луната, а младите се гонят, щипят, кикотят се и разни други работи. Водата е ненормално топла, става за къпане по всяко време. Веднъж се опитвам да заснема луната, но не успявам да я направя кристален диск както ми се иска, изглежда размазана. За сметка на това облаците ми харесват!

Веско снима луната.

... и сградите от брега. Високата е Q1 за която писах по-рано.

На Gold Coast е пълно е с готини мадами. Нежната половинка постоянно повтаря, Веско, къде гледаш. Има някаква мода да носят дрехата без презрамки — роклята или блузката е стегната над гърдите и от движението постоянно се смъква надоло. Навсякъде из комплекса ги виждам да придърпват дрехата нагоре, сакън да не видим нещо. А на плажа са пуритани точно като американците. Мацките изобщо не се разголват, дори не смеят да махнат горнището. За пълен нудизъм не може да става и дума...

Коледна сутрин.

Коледа е забележителен ден и го помня добре. Слънцето най-после се показва и народа излиза на плаж. Толкова хора не бях виждал тук! Въпреки тълпите, плажа изглежда рехав. Има място за всички. Коледа и Нова година на плаж е типична австралийска традиция. Барбекю, биричка и крикет на пясъка. Днес празничното настроение се чувства навсякъде — дори спасителите носят червени островърхи шапчици.

Рехав коледен плаж.

Куките бдят за реда.

После ги засичам как бройкат две мадами.

Зрители.

Тези пичове гледат как накакви играят крикет.

Късно следобед момичетата ме замъкват с тях на Adventure Crocodile. Решавам в този ден да не се опъвам и да изпълня всичките им желания. Adventure Crocodile е грозно изглеждащо превозно средство, с което ни возят из комплекса и в залива за около час (отново $80). Крокодила е грозен, защото е амфибия и трябва да може да плува.

Грозният Adventure Crocodile,

... защото трябва да може да плува.

На уреченото място освен нас чака голяма група азиатци. Когато това чудо пристига да ни вземе, те се втурват да се блъскат с лактите напред кой да се качи пръв, макар да има точно места за всички. Повечето от блъскащите се са китайци. В Oz вече успешно различавам кои са японци, китайци, виетнамци, корейци, тайландци, индонезийци, малайци и също филипинките (най-вече). Напоследък забелязвам, че китайските туристи са доста безцеремонни. По-късно в Сидни, моя приятел Минг, който е от Китай ще ми обясни, че за тях това е ежедневие, те не го забелязват, толкова са свикнали по този начин. Желанието ми да видя Китай намалява още повече.

Скоро тези „мили“ китайци, позиращи за семейна сника ще започнат да се блъскат кой да се качи пръв.

„Крокодила“ друса страшно и мирише на изгоряла нафта. Подскачаме известно време по улиците на комплекса и екскурзоводката се опитва да надвика шума, да ни обясни какви хотели подминаваме. Показва ни една стара къща, открояваща се сред супермодерните постройки наоколо. Смее се че това било най-скъпата барака на света. Скоро била продадена за 22 милиона долара!?! Барака, барака ама на брега! По някое време се бухваме във водата и друсането и шума спират. Плуваме в залива и азиатските туристи възторжено махат с ръце като видят някого в яхтите или моторниците, с които се разминаваме, сякаш така ще получат пълно наслаждение за парите, които са платили. Правим едно кръгче и тръгваме да излизаме от друго място, но рампата е заета от някой, които си вади моторницата от водата.

Тук се бухаме във водата.

Минаваме край моторница.

Край яхта.

Край плаваща къща.

Край нечовешки катамаран.

До него — ветроходен кораб.

Край виенското колело на Dreamworld.

После искаме да излезем, но някакъв си вади моторницата.

Вечерта сме запазили маса в „El Greco“ — Гръцки ресторант (http://www.diningout.com.au/goldcoast/view_details.aspx?id=1215). Коледа е празник за семейна атмосфера и това е най-близкото, което можем да направим толкова далеч от родината. Наистина, тук се чувстваме у дома. Опитвам узо, което си е българска мастика и пием от виното, което сме си донесли. Тази система в австралийските ресторанти е страхотна — B.Y.O. (bring your own). Надпиca обикновенно се вижда на вратата и означава че можеш да си донесеш любимото винце или биричка. Само плащаш компенсация пет, шест долара, което е далеч по-добре от двойната или тройна цена на същото вино, поръчано в ресторанта.

За вечеря искаме meze platter — една огромна тава с различни гръцки специалитети, някои от които, сърмичките например, се дублират с българските. Meze platter може да се поръча и като предястие, но като основно, е достатъчно за двама. Освен това викаме и едно блюдо с пикантно приготвени миди. Страшно! Аз като любител на мидите (събирам рецепти от цял свят) съм силно впечатлен. Пийваме и ни е гот. Ех, братята гърци!

До нас са съединили няколко маси и девет, десет души семейство от три генерации енергично размахват ръце и ожесточено си говорят нещо. За англо-саксонците това би изглеждало като караница, но за нас е ясно. Нормален разговор. Всички до един имат прекрасни носове, големи и заоблени по типичен за средиземноморските народи начин. Обичам тези хора! Пийнал съм и имам желание да ги прегърна. С моето момиче гадаем от къде са. Тя — гърци, аз — сирийци. Хората свършват преди нас и се надигат да си тръгват. Последен дава път на всички най-стария от тях — възрастен, побелял мъж. Спирам го и питам от къде са, мъчейки се да изразя уважение и симпатия. Човека обаче е напълно трезвен и леко засегнат от въпроса ми отговаря: от Австралия, от къде. Знам, знам, казвам аз, всички сме австралийци, но например аз съм дошъл тук от България, а Вие от къде?

Той прави тъжна пауза, обръща към мен чудесния объл нос и признава че е дошъл от Египет. На мен също ми е тъжно, иска ми се да съм го излъгал, че му вярвам да е австралиец. В същото време искам да му кажа, че дошъл от Египет, той е много по-точен от всички останали австралийци. Този комплекс на роден в бедна и незначителна (на пръв поглед) страна остава с нас до край. Става ми мъчно когато човека си тръгва преди да му обясня моята теория, че точно незначителните нации са по-добри, че трябва да се гордеем с историята и кулурата си, със живялите преди нас.

Тази малка тъга не ни пречи да сме щастливи до край. По пътя към двадесет и четвъртия етаж се натъкваме на група Дядо Коледовци. Те са по-весели и ентусиазирани за празника дори от нас. Като виждат че ги снимам, Дядо Коледовците започват радостно да крещят и подскачат. Неминуемо, снимката ми излиза размазана, доказателство за невероятния вътрешен баланс, който съм постигнал в тази приказна вечер.

Някои имат по-голям купон и от нас. Весела Коледа!

Сутринта трябва да тръгваме. Не ни се мърда. Тук е толкова гот! Последния ден сме мързеливи и дълго се влачим прибирайки багажа.

Малко видео:

Не, все още не е свършило. Има още малко...

Del Greco

Край на пета част, очаквайте финала скоро

Автор: Веско Петров

Снимки и видео:авторът

До Сирия през кюрдските райони на Турция(3): Из пустинята в Сирия

2008-03-21T09:22:00.011+02:00

Сирия, пустиня, Тазмор, Палмира, Турция, Анадола, Мала Азия, Близък Изток

Трета част от приключенията из Сирия и Турция (предишната част е тук >>>, а началото – ето тук>>>)

След дълго отсъствие ето и поредната част от пътеписа България — Сирия, ще Ви разкажа с голямо увлечение, до колкото мога, за нашата одисея след последната вечер в Турция. В тази последна част ще се опитам да Ви отведа в пустинята на Сирия, а от снимките ще разгледате начина на живот на местните араби, градовете, които прекосихме,останките от рицарските замъци в пустинята, оазисите. Ще преминем от ливанската граница по крайбрежието на средиземно море до Дарданелите... Но стига съм вкарвал увод, време е за съществената част. Пожелавам Ви приятно четене и разглеждане:

Сутринта когато стегнахме багажа и пихме чая в хотелчето в гр. Харан, решихме да пообиколим старият град, преди да прекосим границата със Сирия. Времето бе слънчево и се очертаваше поредния горещ прашен ден. По план трябваше да прекосим северната сирийска пустиня докато стигнем до Тадмор /Палмира/.

В стария град, на който къщите са със специфична архитектура наподобяваща конуси на покривите, иззидани от кал и слама и тухли, взети от някогашен университет, местен човечец ни покани на чай и кафе с кардамон...

След сладки сутрешни раздумки, също като в нашите кафенета, Лъчо решава да пробва кафето, след което ще разгледаме домът на собственика със синият шал на главата

Сбогувайки се с гостоприемното семейство, продължаваме по пътя за границата Акчаккале.
Там при пристигане на турска страна се оказа, че нямат система за регисриране на чужди граждани от трети страни и пропусквателния режим е възможен само от турци и сирийци. Тук плановете да навлезем в Сирия тотално се объркаха. Следващият пункт е на около 300 км западно. Няма време за чудене, преминаваме през Урфа и Газиантеп, и в ранния следобед наближаваме границата.

Преди градчето от турска страна, ожаднели спираме конвой със трактори и ремаркета пълни с грозде, евалла аркадаш, за почерпката си викаме на акъла и стръвно ръфаме сочните сълкъми...

За преминаването през границата не ми се обяснява, с няколко думи — мръсно, гнусно, екзотика пълна, друг свят, други обичаи, с които трябва да се съобразяваме. Самата гранична бразда е минирана с табели и надписи ВНИМАНИЕ МИНИ на английски, арабски и турски език, снимането бе невъзможно, а и рисковано. А не ни се щеше от

първите км в Сирия

да имаме проблем.
В късния след обед вече наближаваме Халеп (Алеппо), където решихме да пренощуваме. А президентът им навсякъде ни гледа...
и малко кадро от нощен Халеп:
На сутринта, след като решихме, че е необходимо да тръгнем по рано заради прехода който ще преминем, на излизане от града карайки по една улица мръсна мизерна където не се вижда асфалт, а е напоена с масла и други нефтени боклуци, се случи най-гадното — първо аз се хвърлих от мотора, после и Лъчо след мен. Слава на ГОСПОД И АЛЛАХ, само драскотини и шок от случилото се. Машините — здрави...

Каква по-голяма радост от това да тръгнем отново без проблем по моторите... Заредихме /1л бензин — 0,50 долара/ и от там напред покрай река Ефрат към Иракската граница, където на 100 км преди нея в дясно ще пресичаме пустинята за Тадмор...

Преминаваме покрай големия язовир, построен на река Ефрат, и почиваме, наблюдавайки млада сирийска двойка да пушат блаженно наргиле...
Тук Лъчо е намръщен от жаркото слънце, интересно как сутринта беше около 10 градуса а по обяд става 42 гр. Та решихме да отморим с глътка вода от термосите под сянката на тази стена от стара крепост...

За последен път пробваме моторите навлезли в началото на пустинята и напред през жегите... красота безкрайно море от пясък и камънаци, с път и без път...

Асфалта изчезна стана – кофти...

Горивото е на привършване, спираме за зарядка, точи се от варели с канчета, патроните се снимат за спомен...

Решавам да обсъдя политиката с арабина, отпивайки чай... Той ме слуша със захлас – явно български ще разбира ,като ме гледа умно и отговаря на арабски нещо, в крайна сметка: по живо – по здраво, алейкум селям, братиньо...
След това отново на машините, когато преминаваме през слабо населен район от около 10 къщи, без дворове, но с бариера на пътя, която липсва, останала само стойката, и в едни варели забучени сирийските флагове, дълго мислим и се установи, че сме преминали през граница между две области

Караме си ние, когато решаваме да се отбием до стар замък от времето на Римската империя. На картите излиза руини и оазис, струва си да проверим какво е това нещо насред пустинята, а слънцето те трепе с жега... След 15 км отбивка от главния път за оазиса Тазмор, пред нас се показва на хоризонта красива запазена крепост...

Лъчо гордо позира като арабски шейх...

А аз возя децата на местни бедуини, които бяха така добри да ни приютят на хладно в тяхната къща, за съжаление не съм снимал много от там...

Ето, намерихме кладенеца, напоявал преди хилядолетие рицари и легиони римски, хвърлихме камък, може би се чу „Туп“ след около 10 секунди, съдейки по времето вероятно дълбочината е между 20 — 30 метра, което не е много за пустинна земя, но в тогавашни времена може би е било райско зелено място...
Отново се връщаме на пътя, но уви, той, /ас"Ф"алта/ вече тотално изчезна, стягай се друже Лъчо и да пришпорваме камилите по прашните арабски пустинни пътища...
Късно вечерта пристигаме в Тадмор / Палмира/, уморени от жегата, не от ездата, изпиваме на веднъж много вода, настаняваме се в хотел — евтиния и тръгваме да опустушим храната на местните...

Лъчо продължава да изпитва жажда и харчи айраните в несвяст, а аз сериозен и по изражението на лицето съдете за леката умора и слънчевия тен...

Край на трета част, очаквайте продължението

Автор: Африканчо (Георги Георгиев)

Снимки: авторът

Хавайски прелести (2): Вулкани, острови и продавачки

2008-03-20T11:29:00.014+02:00

Хаваи, Хавайски острови, Hawaii

Част втора на пътеписа от Хавайските острови (началото е тук>>>)

На следващата сутрин — понеделник, решихме да посетим аквариума в Кахулуи, да видим екзотичните риби. Минахме по много живописен път покрай самия бряг на океана.

Аквариумът не ни разочарова. След като огледахме рибите вътре, минахме през един прозрачен тунел, подобен на тоя в Йокохама Уотър ленд, макар и не чак толкова изпипано. Отвън имаше специални басейнчета, където можеше съвсем официално да се пипат риби и морски звезди. Видяхме и големите костенурки в един отделен басейн, заедно с (не знам защо) — риба чук, което всъщност било разновидност на акула. Най-смешното е, че очите и са в самите краища на чука — муцуна.

След като се прибрахме, за първи път отидохме на плаж. Плажът изглеждаше несравнимо красиво. Перфектно чист, никакви фасове, да не говорим за хартии или кочани царевица. Това че нямаше капанчета с цвъртяща цаца и картофи, дънещи чалга или рап до небесата не ме учуди толкова, колкото липсата на каквито и да било хора. Ако не се виждаха хотелите отзад може да помислиш че си на безлюден остров. Е, не съвсем защото тревата и палмите си личи че са подкастрени, но още по-добре. Водата е кристално чиста. Естествено, по-солена е от Черноморската. Толкова топла беше, че зиморничав човек като мен си рече — ехааа, мога да стоя колкото си искам. Бях си сложил старите бански. Аман от тия потури с които ходи всичко живо по плажовете на Северна Америка (че и в Япония). То комай и до България стигна тая мода. Едно време жените са ходели на плаж с рокли до петите, после май с кюлоти... после цял бански, па бикини, па прашки. Мъжете повечето време са си ходели нормално на плаж, а последните години какво става — обуват масово потури до под коляното, сакън нали да не ти види някой краката, че може да те вземе за обратен. Ай, моля ти се. Дискриминация. Не знам дали все още някъде се продават нормални бански. Тия моите бяха поне 10 годишни. Останаха завинаги в Мауи, за съжаление.

След къпането се разходихме покрай брега и огледахме хотелските комплекси в околността.

Красота, чистота, зелени тревички, палми от различни видове, шадарванчета, статуйки на морски богини. Рай, рай. Там да си живее човек — само да има кой да го храни — друго не му трябва.

На връщане видяхме много красив залез. Снимахме го с апаратите и видеокамерата. Точно по същото време се провеждаше и някаква вечеря на открито с програма — песни, танци, акробатика на въже. Поспряхме, погледахме малко и постепенно се сетихме че това е същата програма за която сме си купили пропуски за след 4 дни.

На вечеря отидохме в едно уютно кръчме, където Албена си купи някаква бира, с която уж получаваш безплатно и халбата. Дрън-дрън. Накрая се оказа, че не получаваш нищо безплатно, а може да си платиш халбата и да си я вземеш. Е, взехме я. На следващият ден предстоеше полетът с малкото самолетче.

Околностите на хотела

Самолетът беше за 11, ние тръгнахме в 8:30 от хотела и в 9:30 бяхме на въпросното летище. Тоя път вече наистина си приличаше на наша провинциална автогара, да речем — Смолянската. Пистата някаква малка, по-скоро като едно късо пътче насред баира. То си беше почти връх там, стръмно надолу в далечината се виждаше големият път по който дойдохме.

Поогледахме се, решихме, че няма смисъл да дремем там 2 часа, а по-добре да поогледаме по шосето нататък. То се виеше отново около плажове. Направихме сметка колко минути напред, колко назад и подкарахме.

На едно място пътят беше около 50-тина метра над водата, долу се виждаше кристално чист залив с изумруден цвят в който беше спрял катамаран с 10-тина туристи. Туристите практикуваха така нареченият „шнорхелинг“. Освен шнорхела, пълната програма на това удоволствие включва да те закарат някъде (и в подходящ час на деня, където има сравнително повечко шарени риби. Дават ти очила за подводно гледане и нещо като спасителна риза която служи да те държи по-удобно над водата докато ти легнал по корем гледаш рибите под тебе.

На снимката горе хората са като точици и не се виждат, катамаранът беше доста голям. Разходихме се дотам докъдето свършваше пътят, като междувременно минахме през райони с китни селски къщи и евтини хотелчета. Казвам евтини, не защото знам колко са евтини, просто изглеждаха не от класата на нашия, а за къщите казвам китни, поради безкрайните цветя — орхидеи, хибискуси и други незнайни красоти които се вият по оградите им.

Всичко това ме наведе на мисълта, че и на Хаваите може да се изкара без космически разходи а и сигурно не е много трудно да станеш местен жител. Има само едно условие — не може да притежаваш имот, просто ей-така за почивка, а само ако ти е постоянното местожителство.

Върнахме се горе на летището половин час преди излитането. В чакалнята имаше няколко пейки където можеше да седнат най-много 20-тина човека. Малко се притеснихме когато видяхме повечето от тях да държат нещо като билети. Остаеви това ами хората бяха повече от 9, а самолета е само за 9. Ние нямахме никакви билети — само си бях продиктувал кредитната карта по телефона и ни бяха записали имената и килограмите. По едно време в чакалнята влезе един симпатяга по къси гащи, тъмни очила и каскет и каза:

– Здравейте, аз съм кептън Бил и ще летим с вас. Сега ще ви направя проверка по списък.

Почна да чете имена. Имаше някаква възрастна мургава двойка от Торонто, нас ни прочете веднага след тях. Те видимо се оживиха като чуха, че и ние сме „канадци“. То това им беше и единственото оживление, щото полета го прекараха в пълна апатия (а може би страх).

Капитан Бил ми поиска отново кредитната карта (само на мен, явно всички други вече бяха платили), занесе я някъде си и след малко се върна с касова бележка. Кептън Бил прочете в какъв ред ще сме в самолета и каза да се наредим така отсега. Бяхме 4 двойки а деветия човек щял да седне отпред на мястото за помощник — капитана. После рече — ами, добре, айде да тръгваме към самолета, там ще ви направя набързо инструктаж. Няма машини за проверка, няма нищо. Както си бяхме в чакалнята, капитана отключи една врата, от която директно се озовахме да пистата.

Самолетчето се виждаше на 20-тина метра от нас. Строихме се в колона по 2-ма пред стълбичката му. Инструктажа беше много кратък и есенцията му се изразява със следните думи — усмихвайте се повече и всичко ще е наред.

Фактически всеки от пътниците се падаше да прозорец. Самолетчето е горе-долу с ширината на лека кола, а бих казал и дори по-тясно. Още по телефона ми бяха казали да сме по възможност с тъмни дрехи за да се отразява по-малко от стъклото и да стават по-хубави снимки. Сложихме по едни слушалки в които капитана ни говореше повечето време, а в промеждутъците пускаше музика.

Излитането на това самолетче е изключително бърза и лесна работа. Няма нищо общо с големите презокеански самолети. Просто храс-прас и хоп! — летим.

Имаше два двигателя. Капитанът седеше отляво а „помощника“ вдясно. Стана ми интересно че карането на самолет, дори и такъв малък изобщо не изисква съсредоточението, с което се кара кола. Кептън Бил много често седеше на една кълка обърнат почти назад към нас докато ни говореше разни интересни неща. Повечето аз вече съм ги забравил, но например прелетяхме над къщата където е живял последните си дни Джордж Харисън (Битълс). Видяхме масиви с евкалиптови гори, които били собственост на японски фирми. По-рано там имало захарна тръстика, но изтощила почвата, трябвало са сменят с друго и засадили евкалипт. Японците го използвали да правят приятно миришещи хартии от него. Дори в самолета замириса приятно.

Минахме покрай островче (снимка — горе), което било снимано в началото на Джурасик парк — хеликоптер прелита над него и продължава в обраслото със зеленина дере отсреща.

Кептън Бил е много готин човек, каза че лети от 26 години от които 12 все по това трасе и все не му омръзва. Явно не му омръзваше и да обяснява и разказва всичките истории. Когато се появяваше нещо интересно за снимане, капитанът казваше — а сега ще направим моя любим номер — „едното крило надолу“. След което накланя крилото към страната на интересния обект, така че да може удобно да се снима. Аз бях късметлия, защото повечето пъти накланяше все на мойта страна. Видяхме някаква джунгла, която пък била снимана във филма „Воден свят“. Самият сериал „Изгубени“, за който споменах също се снима на някой от тия острови. Като стана дума за Хана и фамозния път към нея, капитана ни показа отгоре, че в Хана има малка писта. Малка, ама таман като за неговия самолет.

– Най-обичам да ходя в Хана със самолет, заключи гордо капитана. Пита ни, дали сме ходили с кола и направи физиономия казваща — вие сте егати и героите.

Докато летяхме над океана между нашия и големия остров, капитана ни пусна в слушалките сърфистка (според него) музика.

Няма да ви обяснявам, че на Хаваите са най-хубавите вълни за сърф, щото аз самият това съм го чул отнейде както и вие. Наближавайки острова и действащият вулкан, музиката бе сменена с „вулканична“. Каква била разликата спрямо „сърфистката“? Че вулканичната била по-гореща:)

Вулканът Мауна Лоа е най-големият действащ вулкан на Земята, както вече споменах. Пушекът който излиза постоянно от него бил колкото общия пушек на Ню Йорк и Лос Анджелис взети заедно. Доскоро лавата течала в морето, но точно преди 8 седмици лавата обърнала посоката и сега тече навътре към острова. Това обаче не било страшно — ако продължавала да тече с тая скорост, щяла да застраши първите обработваеми земи (и къщи) след 20-тина години. Тогава, заключи капитанът, може да дойдете и да си купите там евтина земя.

Междувременно започнахме да се разминаваме с все повече хеликоптери и самолетчета. Кептън Бил ги познаваше всичките и обясняваше — това е моя приятел Пит, това е Джони... Обясни ни, че когато сме над вулкана, ако над нас има облаци, ще е дюшеш, тъй като тогава светлината е по-малко и лавата се вижда по-добре.

Най-сетне стигнахме мястото (снимката горе). Долу под нас — някакво такова разстлано, полегато, и на места се виждат червени потоци как течат. Около тях — черно, личи си как текло и застинало. За късмет — имаше и облаци. Величествена гледка. Разбрах защо кептън Бил каза че вече толкова години не му омръзвало. Сега дори направи 2 обиколки въпреки, че по брошурата се предвиждаше само една. Като тръгнахме да се отдалечаваме ми стана тъжно и си пожелах пак да го видя и дано със същия капитан.

Минахме над един угаснал кратер (снимката).

Тук там жълтееха някакви купчини, може би сяра. След това се надявахме да минем над обсерваториите на Мауна Кеа, но се оказа, че не било разрешено, тъй като правели някакви експерименти съвместно с обсерваториите на Халеакала (на нашия остров) и трябвало да имат пряка видимост (тоест нищо да не им се пречка). Другата причина и може би не по-малко важна — че по закон трябвало да ни се осигурят кислородни маски ако сме над 4000 метра повече от половин час. Тъй че започнахме спускане.

За миг се образува дупка в мъглата/облаците и успяхме да видим обсерваториите отстрани. На връщане минахме над един малък остров който в продължение на 40 години бил използван от американската авиация за тренировки по бомбардиране.

Малък пуст остров — няколко километра може би, но това било най-бомбардираната педя земя в историята. Не знам дали след края на студената война или по други причини, но по едно време решили, че прекалено е бомбардиран вече островът и прекалено замърсен и спрели бомбардировките, та започнали да наливат милиони за почистване и екологизиране. Сега вече бил почти добре. Видяхме и нашите чудни плажове отвисоко, хотелите, върхът Халеакала.

Двамата мургави канадци зад нас дремаха почти през цялото време, нито снимаха, нито надничаха особено. Пред нас пък имаше някаква влюбена двойка, момичето не спря да държи приятеля си за ръката. Според Албена — от страх.

Приземяването мина бързо и леко също както излитането. След това капитана предложи да отговаря на въпроси и да снима, ако някой желае да се снима със самолета. Ние останахме последни, защото бяхме най-любознателни и защото само ние искахме да се снимаме заедно със самия капитан Бил.

На връщане минахме по друг възможен път, където също като пътя за Хана имаше невероятни стеснения. Накрая се озовахме в някакъв баровски квартал, като тия по Витоша, с големи къщи, широки улици, тревичка красоти. Това става на някаква височина, да кажем 1000 метра над морското равнище, или айде поне 800 където климата хем не е такъв горещ като долу, хем не е баш планински, хем се отваря чудна гледка към океана, към плажовете и изобщо долината.

Накрая минахме да видим още една природна забележителност. Иглата на Иао — остър връх, извисяващ се близо 700 метра над околния ландшафт. Навремето Марк Твен посетил това място и го нарекъл Йосемити на Пасифика.

Прочетохме, че тук е станала много важна битка. През 1780-та година вождът Камехамеха от големия остров започва серия битки за обединяване на всички острови под своя власт. 10 години по-късно пристига в залива на Кахулуи с армия на канута. Тук при Вайлуку става срещата с войските на Мауи, предвождани от Каланикупуле. Въпросният бил назначен за военачалник в Мауи от баща си Кахекили, който се бил оттеглил да си гледа рахата на Оаху, след като бил разбил техните войски, 7 години по-рано. Битката за Мауи била една от най-кървавите в цялата хавайска история. И двете страни дали толкова много жертви, че реката течаща в долината се задръстила от трупове. Затова битката била наречена Кепаниваи, което в превод ще рече — заприщване на водата. Предимството на вожда Камехамеха било в пушките и оръдията. По-късно той отново среща в битка вожда Каланикупуле, този път за Оаху и отново побеждава. С това явно се е сложил край и на рахатлъка на стария вожд Кахекили. В крайна сметка Камехамеха става първият мо’и на Хаваите. Тоест цар.

В подножието на иглата имаше нещо като възстановка на едновремешно село.

На снимката се вижда част от колиба и Иглата на Иао на заден план.

Наблизо отново имаше дълбок вир (може би същия дето бил задръстен с трупове преди 230 години) в който местни момчета с наднормено тегло се джаскаха от високо. Еееййй викам си — такова море да имат и да им омръзне, та дошли на някакво студено вирче с размери 10 на 10.

Преди да се качим обратно в колата, усетих някаква алкохолна миризма да се носи. Гледам — по земята разплякани плодове, гният и се вкисват. Вгледах се пак — не мога да повярвам на очите си — купища манго. Дървото огромно, високо, никой не го бере и те така си падат на земята и си гният. Помислих си — глей значи какво разхищение — тука гният, а ние по развитите страни:) плащаме за да си купим екзотичен плод. Добре, че някой не ми тупна на главата.

И този ден бяхме преизпълнени с впечатления. Вечерта беше неофициалното откриване на конференцията — хапване и пийване на открито.

На входа на градината местни девойки слагаха на врата на всеки участник наниз от орхидеи. Едни лилави такива цветове. За съжаление вечерята не стана много приятна, защото таман си напълнихме чиниите и се изля един як дъжд. Домакините обявиха, че това според местната култура било божия благословия и да сме гледали с добро око. Какво добро око, взехме си чиниите и се втурнахме на сушинка. Но кефа вече не беше същия особено за онези, които седнаха в залата с мокри дрехи на климатик — б-р-р-р-р-р. Ние бяхме под стряха но все пак отвън и не брахме чак толкова студ.

В сряда сутринта беше откриването на конференцията. Нагиздих се „официално“ с японската си риза сложих табелката на ревера. На нея освен името, гордо се мъдреше и едно „автор“. Впоследствие забелязах, че авторите се броим на пръсти, 90% бяха просто участници.

Да направи откриването беше удостоен някакъв доколкото разбрах местен шаман, който размахваше някакво голямо листо да ни благослови независимо от коя религия сме били. След туй ни приканиха да станем на крака за да посрещнем 5—6 генерали, види се най-важните лица на конференцията. По принцип тази конференция е доминирана от военни лица и интереси и повечето въпросни лица си бяха направо с униформите. Единия генерал много приличаше на Андрей Луканов. Щом взе думата и веднага подходи делово — я да видим вика, колко човека тука са били вече на тази конференция да дигнат ръце. Гора от ръце. Я да видим, вика — колко човека са били на първата конференция. Пак доста. Е, това е — който е идвал пак ще идва, констатира доволно генералът. После взеха думата още 2-ма, 3-ма генерали. Единият показваше презентация относно усвояването на някакви 2 милиарда, щракаше слайдовете в бързо темпо, а между слайдовете, човека който ги е правил явно беше решил да вкара разведряващ елемент — едно самолетче тръгва от десния край на кадъра, движи се наляво, подкарвайки пред себе си картинки и текст, а след него остава чисто бяло, преди да се покаже следващият кадър. Това самолетче мина поне 4—5 пъти и всеки път генералът си умираше от кеф и озвучаваше на микрофона с едно ййййя-я-я-я-у-у-у-у-у-у-у-у-у.

След откриването, отидохме отново на нашия си готин плаж до хотела. След плажа решихме да си направим малко снимки с орхидеите и другите растения наоколо.

За следобед бяхме оставили да видим така нареченият „плажът на Макена“. Намира се на 10-тина минути път с колата. Оказа се доста по широк от нашия, пясъчната ивица от гората до брега беше може би 50-тина метра. Тука имаше чат-пат хора, но отново доста рехаво. Над плажа се издига стръмен баир. Имаше 3-ма рокери спряли моторите наоколо поседнали както са си с дрехите, нещо умуваха. Може би — дали е уместно да се събличат. Изобщо, това не бяха първите рокери и по всичко изглеждаше, че не са местни. Интересно как ли (и откъде ли чак) са си прекарали моторите до Мауи.

След плажа, отидохме да разпънем злополучния постер и аз стоях чинно 2 часа пред него и отговарях на въпроси на заинтересовани участници. След сесията, отидохме да си купим храна, че на другия ден планирахме да изкачим угасналия кратер Калеахала (на нашия си остров).

Станахме в сутринта в 3:30 (наше 9:30) тръгнахме в 4:00. Целта на ранното тръгване беше да видим изгрева на самият връх. В брошурите имаше препоръки за хората които не са си взели топли дрехи, как могат да ползват хавлиите от хотела си, и изобщо да си вземат колкото се може повече неща за намятане, щото горе можело да е едва +10 градуса. Долу си беше типично +30. Моя шеф твърдеше, че предни години било +40, но ми се струва, че преувеличава.

Халеакала означава — къщата на Слънцето. Тук се намира най-големият вулканичен кратер на света, обаче забележете — най-новите проучвания са показали, че въпросният кратер има невулканичен произход въпреки, че се намира на върха на вулкан. Вулканът е угаснал, последното изригване се предполага да е било през 17-ти век. Това което сега се вижда като кратер било образувано от ерозионни процеси. Най-високата точка е 3055 метра.

След дълго и продължително изкачване с колата, стотици серпентини и почти никакви застигнати коли по пътя, най-сетне пристигнахме на паркинга близо под върха в 6 без 10. Слънцето не беше изгряло, но за наше голямо учудване горе вече имаше около двеста човека, кой по-добре, кой по-зле облечен. Мнозина бяха последвали съветите от брошурите. Имаше и такива по къси гащи, които зъзнеха горко. Ние, печени планинари, си носехме дрехи специално за тоя момент. Аз например облякох всичко, което носех, и бях много щастлив. Видеокамерата беше в непромокаема раница.

Близо до паркинга имаше постройка в която се продават сувенири, чай и прочие дреболии, голяма макетна карта на вулкана както и грамоти с печат, на които човек си написва името, пуска един долар от добро сърце в кутийката за целта и си взема дипломата за спомен. Докато ние се мотахме там, доста хора се ограмотиха, но никой не беше с добро сърце.

До близкия връх имаше 5 минути качване, по не особено стръмна пътека. Побързахме да се качим, за да не изтървем изгрева. По пътеката задминахме многобройна група японки. Както може да се досетите, те бяха също прекрасно екипирани.

На снимката горе се вижда поглед от върха към паркинга и постройката с грамотите (най-дясната). Виждат се и известен брой хора, които останаха там, не се качиха като нас. Сред тях имаше с хавлии, с одеала, с дъждобрани, по къси гащи, а също и такива които бяха си платили за следното удоволствие — качват ги с автобус до горе, посрещат изгрева, раздават им по един велосипед и започват групово са се спускат надолу по шосето, заградени отпред и отзад от две съпровождащи коли. Велосипедите нямаха скорости, имаха обаче много яки дискови спирачки и отпред и отзад. То предполагам самото спускане си е здраво стискане на спирачката.

Около нас се оказа и един много приказлив полски американец, който охотно приемаше молбите на разни хора да ги снима с техните си апарати. По негово предложение ни снима и нас (виж на предната страница).

Слънцето изгря, но не особено ефектно заради облаците. Колоездачите се метнаха на колелетата и потеглиха, а японките се върнаха при автобуса който ги откара надолу. Полякът остана да снима, и само няколко човека тръгнахме към кратера. В тоя момент откъм обсерваториите (които са на най-високия връх) слизаше бавно някаква червена кола. Според мен — Форд Мустанг конвъртибъл, но за снимката може да приемем, че е Ферари. Аз извиках на Албена — бързо, бързо снимай — червена кола на фона на вулканичната пустиня. Аз бях с видеокамерата в ръце и додето извадя апарата, най-доброто положение беше отминало.
Добре, че Албена успя да го хване. На заден план се виждат и обсерваториите.

Продължихме пътя си из кратера. Слънцето вече попритопляше. На мен това ми е второ ходене в кратер (след Фуджи) и горе долу нещата доста си приличат — с две думи марсиански пейзаж. Ситни камъни, ако пемзата може да се нарече камък, с цвят вариращ от чисто черен до чисто червен. Ако човек почне да гледа из краката си, може да намери и жълти и бели парченца (синкави или зеленикави — не) но черните бяха на първо място, червените на второ. Кой знае защо пътеките имаха по-светъл цвят от околния терен. При това жълтеникав. Този въпрос не ме напусна в продължение на няколко часа и накрая реших, че при раздробяването на ситен прах причинено от многото преминаващи, се получава прах, който е по-светъл отколкото първоначалните камъни.

В кратера на Халеакала расте едно чудно цвете. Чудно е по много причини — оцелява в екстремни условия, големи температурни разлики, силни ветрове, трябва да се закрепя в терен който не може да се нарече почва, това е единственото място на света където се среща, цъфти със стотици слънчогледо-подобни цветове, след което умира. Нарича се сребърен меч, а на хавайски най-прозаичното — ахинахина. Това се превежда „много сиво“.

По едно време навлязохме в мъгла и обстановката придоби може би венериански оттенък (щото нали там атмосферата е по-гъста и не се вижда много надалеч). То тук и с мъгла и без мъгла, на никъде не се виждаха вече следи от цивилизация, а дори и следи от каквато и да било растителност, ако не броим сребърния меч. Мъглата започна да се сгъстява все повече и повече и накрая със всичкото си нахалство заприлича повече на дъжд. Започнахме да обсъждаме дали да не се връщаме вече. Накрая решихме, че ще вървим още 5 минути надолу в мъгло-дъжда и, ако не се махне, обръщаме назад. Това явно подейства, защото се махна.

Отвори се чудна гледка и аз можах да направя серия снимки, които впоследствие сглобих в панорама. Точно същата гледна точка може да се види и по разни календари и картички, само че не панорамна и се вижда много по-малко.

Продължихме надолу. На едно място беше седнал някакъв йога от европейска раса, затворил очи, скръстил крака в лотус и с лице към слънцето. Сметнах, че ще е неприлично да снимам такава сакрална сцена и продължихме нататък. Скоро мъглата пак се върна. Когато стигнахме до едно място с чисто червена пемза вече бяхме решили, че е време да се връщаме.

На това място за пръв път се появи и някакво друго растение. Плътните му зелени листа контрастираха с червената земя.

На връщане повечето време си бяхме в мъгла. Тук там сред черните и червени пасажи се мяркаше някой по-светъл колкото да създаде пълната илюзия сякаш слънцето е пробило дупка в мъглата и осветява отсрещното хълмче.

На връщане срещнахме още една туристическа атракция — разходка на кон. Може и да е кеф, ама не точно в тия мъгло-дъжделиви условия. Хората се бяха свили в дъждобрани върху конете и не помръдваха.

На няколко места по пътя виждах нещо което може да беше конски косми или пък странно растение. Ако са били косми значи са били толкова разтегливи благодарение на влагата която са погълнали. Почти като ластик се разтягаха, дълги половин метър и дебели по 1 мм влакна. Накрая си взех едно снопче в джоба. Няколко дни по-късно, Албена го изхвърлила „по погрешка“.

Общо изкарахме 4 часа в кратера, като накрая бяхме доста мокри. Не до кости, но например долнищата ни бяха залепнали по краката (аз бях с панталон и отгоре шушляк), а от горнищата, на места също беше пробило — ръцете до лактите, гърба. Преоблякохме се и тръгнахме надолу.

На едно място спряхме да погледаме отвисоко към долината и аз попаднах на някакви боровинки, които впоследствие ми обясниха, че всъщност били сълзите на огнената богиня Пеле (с ударение на първото „е“, не като футболиста).

След като слязохме от планината се насочихме към най- популярното сред сърфистите място. Там били най-хубавите вълни. За да може по-удобно да се гледа и снима, бяха направили паркинг точно над въпросния плаж.

Отново за себе си констатирах, че сърфирането е 95% чакане на добра вълна. После има известно колебание, коя вълна е наистина добра, защото се вижда как понякога някои сърфисти тръгват да хващат вълната, други я пропускат като незначителна. Повечето време има пълен консенсус — вълната минава, никой не тръгва да я хваща. Отделно от това, не всеки който тръгне да хваща, наистина ще хване вълната. Изобщо — трудна работа.

Сега, когато пиша тия редове се появи и прочу така наречената „Изключително проста теория на всичко“. Авторът ѝ, физик-теоретик, след като защитил дисертация, констатирал, че няма университет който да му предоставя възможност да се занимава с любимата си тема, решил да се научи да кара сърф и заминал за Мауи. Там живеел на палатка, но не спирал да мисли как да обедини квантовата механика и теорията за гравитацията. Кой знае може да сме го снимали как си кара сърфа, без да знаем.

След сърфистите отидохме да си получим и другата кутия бонбонки от магазин Хило Хати — нали спечелихме в самолета. То се оказа много хубава реклама. Дават ти това картонче, на него пише къде се намира магазина, ти отиваш там да си получиш подаръка и покрай другото си купуваш още една камара артикули. Хе-хе, с българи номерът не минава обаче. Първо като влязохме, една леля с наръч мидени герданчета понечи да ми закачва един на врата. Аз ѝ рекох — „Но, тенкс“. Тя като се засегна — ама какво, вика, значи това, но тенкс. Аз викам — ами не искам герданче. Тя вече се задъхва от обида — ама как така. Албена услужливо се включва и обяснява — той има предвид, че не иска да си купува герданче. Лелята почти с пяна на уста почва да обяснява, че не го продавала, а го подарявала. След което мина в някакви обяснения за тяхната КУЛТУРА, за това как те казвали АЛОХА, което значело — добре дошъл, здравей, всичко най- и още една камара хубави неща, а аз най-безотговорно съм бил викал „но тенкс“. Къде било уважението към тяхната култура...

Изобщо обърна го на четене на конско, при все, че е сложена там да посреща клиентите и да им създава добро впечатление, не да ги поучава. Този и няколко други, по-дребни наблюдения ми затвърдиха впечатлението, че така наречената хавайска култура е умишлено преекспонирана с оглед на туристическия бизнес, но местните се вързват на номера, вземат се много на сериозно и се изживяват едва ли не като полубогове, които ти си имал щастието да дойдеш до тука да видиш как живеят. Чак после ми дойде на ума, че трябваше да и кажа, че аз пък си разсъждавам по обичаите на нашата си страна, а те са такива, че ако някой тръгне да ти набутва нещо, първо трябва да го спреш, после да го питаш колко струва (ако нещото въобще е такова, че би си го купил).

Магазинът беше общо взето голям и с много неща но скъпи и неоправдани. Например имаше живи бисерни миди, които майсторката отваря пред теб, изважда бисера, после (ако желаеш) му пробива дупка и ти го прави да речем на обица. Ние харесахме едно подаръче и отидохме на касата където очаквах да има учудване и пращане за зелен хайвер (спомнете си историята с ваучера на Юнайтед). Нищо подобно! Извадиха две кутии бонбонки от специално шкафче до касата и ни ги връчиха. Точка. След това отново отидохме на плаж.
Край на втора част, очаквайте продължението

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/ )
Снимки: авторът

Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 2)

2008-03-19T16:00:00.001+02:00

Хургада, Египет, Кайро, Райски остров

Част втора (началото е тук >>>)

След като няколко пъти в предходната тема за почивката ми в Египет стана на въпрос, че така и не дописах продължението, най-после се реших да разкажа, всъщност, най-съществената част, която включва екскурзиите и посещенията на различни интересни места.

Сега набързо прочетох какво съм писал, дали не съм пропуснал нещо и дали не съм сгрешил при разказването. Сетих се за няколко неща, с които е редно да започна. Първо — сравненията, които правя, било то за храна, за плажовете или обстановката — всичко това го правя на база 28 държави, които съм обиколил и летвата, която поставям е сравнително висока. На практика само ние тримата се оплакахме от плажовете и пясъка, защото сме били на остров в Тихия океан и сме виждали истински морски пясък... освен това всичко е субективно спрямо местата, които сме посетили и хотелът, в който бяхме. Кой знае — в Хилтън за 1000 евро може би нямаше да е така храната и нямаше да ми предложат да платя 10$ на рецепцията, но в крайна сметка аз не бях там за това — аз отидох, за да разглеждам и смятам, че видях. Египет е невероятно ценна дестинация, място, което всеки един трябва да изживее по свой начин.

Второ — съвет за хората, които ще купуват сувенири — не ги купувайте от големите и курортни градове! В Египет сувенирите се делят на два вида — истински и ментета, като ментетата са навсякъде — от магазините, през търговците на улиците и търговските комплекси до дечицата, които с дрипави дрехи ви гонят. Истинските се продават на определени места и ако сте с екскурзовод, той ще ви ги покаже.

Това, което ние видяхме, беше следното — за каменни сувенири, това са алабастровите фабрики... за папируси — националната академия в Кайро, където всеки папирус е със сертификат. Какво трябва да се има предвид — истинските, разбира се, са много по-скъпи от ментетата. Съветите ми са два — купете си истински за вас, за спомен, за дома, за да знаете, че имате истински папирус, донесен от Египет. А за подаръци на близки, приятели, колеги и т. н. — по-добре вземете евтини, но много на брой, защото на дали някой може да си позволи да раздаде на 50 колеги в офиса папируси, всеки от които е по 40$.

Що се касае до ментетата, като бях започнал да казвам — не ги купувайте от градовете... аз се излъгах да платя 20$ за 8 големи скарабея от камък в Хургада... при това след 10 минутен пазарлък, започвайки от 150$. Същите скарабеи ги имаше на следващия ден... продаваха ги дрипави дечица при храма на Хатчиптсу, по 3 за 1 долар! Истината е, че ми се доплака, защото дадох безумно много на мошеник от града, а на следващия ден едно, на вид 5—6 годишно момиченце, ме гони из пустинята с един голям каменен скарабей и ме молеше със сълзи на очи да го купя! Хора — ако отидете, не правете моята грешка. Ако ще купувате по много евтини сувенири — купете ги на екскурзиите, купете ги от хлапета, които не искат да ви излъжат, а да оцелеят.

За примерни цени на сувенири мога да кажа следното — голяма каменна фигурка — 1 долар. Малки каменни фигурки — 5 за 3 долара. Папирусни закладки за книги — 10 за 1 долар. Големи папируси (А4 формат) — 15 за 5 долара. Магнитчета за хладилник — 10 за 3 долара. Това поне са средните цени, които видях в района. И последното — в тази и предходната тема разказвам как сме прекарали, а не какво е Египет. Това го казвам поради многото критики от старата тема относно историята на тази цивилизация. Аз никога не съм твърдял, че тя не е от значение, още по-малкото съм я забравил — всеки един камък там има вековна история, но нея оставям за вас и времето, когато отидете — нека тя да бъде изненадата, която ще научите там... тук, както винаги, с шеговит тон, ще се опитам да пресъздам пътя, по който минах. Снимките от екскурзията са в тази галерия, разделени по папки, с прилежащи коментари и обяснения.

Но сега да се върнем на разказа. Предходната тема завърших с първата ни екскурзия, която беше до Луксор и Долината на царете. Пропуснал съм да спомена да не носите фотоапарати и камери в долината, защото е абсолютно забранено да се снима! Ако ви видят да снимаш — няма дори да се разправят, направо ти взимат техниката и те гонят... на един французин му взеха професионален фотоапарат... той пищя, но без особена полза — да ходи да се оплаче на мумията на арменския поп. Иначе навсякъде другаде — снимките са позволени. Съветвам ви да посетите поне 3—4 от гробниците, защото всяка една е уникална по свой собствен начин!

След тази изтощителна обиколка се върнахме в хотела и на път към ресторанта отново ни направи впечатление, че в центъра на хотела се провежда някакво шоу. Без дори да подозираме, попаднахме на представление „Звук и светлина“, подобно на това във Велико Търново. Оказа се, че в нашия хотел се провежда това мероприятие и въпреки че туристите плащат, за да го гледат, за нас беше безплатно като гости на хотела... именно по тази причина аз и брат ми го посетихме близо 3—4 пъти. Шоуто започваше с забавна програма на сцена, където аниматорите правеха скечове, танцуваха кючеци и играеха с гостите. Това продължаваше около час — онзи, през който обикновено хапвахме. След това шоуто се преместваше на огромна амфитеатрална сцена (вижда се на снимките) където имаше макети на най-известните туристически обекти в Египет. Там започваше шоу от музика, светлини и говор на различни езици, обясняващ подробно историята на всеки един обект и митовете за древен Египет. След това пускаха силни прожектори, пред които се провеждаше шоу с коне... невероятно красиво и впечатляващо, как скачат от кон на кон и т. н. Заслужаваше си да бъде видяно.

Последната част беше шоу с дервиши — това са, по думите на нашия екскурзовод, нещо подобно на монаси от древността, изповядващи окултна религия. В древността, ако някой дом бъде обладан от зли сили, а именно скакалци или някаква друга напаст, хората викали дервиши — те влизали в дома и започвали да танцуват, докато не изпаднат в транс. По този начин те прогонвали злото. Днешното измерение на тази традиция са танците — мъже, облечени с ярки и цветни кръгли поли, започват да се въртят в кръг, като полите се вдигат във въздуха... това на шоуто продължаваше по 20—30 минути, но казват, че истинските професионалисти го правят с часове. Полите им тежат близо 10—12 кг.

Следващата екскурзия от програмата беше

посещение на Райски остров

— отдалечено островче в морето, което е останало непокътнато, с искрящ бял пясък, палми и чиста вода с коралов риф. На тази екскурзия не отидохме, защото сме били на подобни места в Карибския залив и знаеш какво представлява, пък и бяхме изгоряли малко на слънцето, а точно тази екскурзия си е жив ад на райския остров заради слънцето. Лично много силно препоръчвам на хората, които не са правили подобно пътуване, да отидат — няма да съжалявате. Наистина е много красиво и ще си починете, но определено трябва много да се пазите от слънцето. Тук е моментът да спомена и за допълнителните екскурзии, за които просто не ни остана време да осъществим, но поучихме малко разкази от други туристи в хотела. Едната беше до Аслан, в най-южната част на Египет. Там е невероятно красиво... могат да се видят едни от най-запазените храмове от древен Египет, може да се види най-големият язовир в света (така казваха, въпреки че китайците направиха по-голям), можете да видите единствени останали египетски крокодили и т. н. Друга екскурзия беше до Александрия, но тя беше с нощувка, което ни затрудняваше. За там чухме само едно, но много важно нещо — модерният Египет. Казват, че не прилича на останалата част от страна — градът е силно развит и по много красив начин съчетава традициите с новото време.

Последната екскурзия, която си направихме,

в рамките на курорта Хургада, беше „Бадауея“

или посещения комбинация от екстремни спортове в пустинята, посещение на бедуинско село и арабска вечер с представление. Рано сутринта ни взеха с джипове и ни закараха на няколко километра навътре в пустинята. Там ни раздадоха квадрицикли и тръгнахме в конвой из пустинята — близо 30—40 минути, невероятен купон. Ако някой тръгне на тази екскурзия, нека предварително си купи от някъде кърпа за главата и лицето, защото иначе ще му се наложи да си купува на място, а там са много скъпи. Те са необходими, защото иначе буквало ще се задушите от вятъра с пясък, който ще ви брули по пътя. Когато се върнахме ни дадоха по едно бъги и ни пуснаха да се състезаваме на една писта — не особено забавно, но пък какво да се прави... след това ни качиха на камили, после на коне и пак се разхождахме из пустинята, но само в периметъра на къмпинга.

След това се качихме в джипове и потеглихме

навътре в пустинята към бедуинското село

Екскурзовод ни беше една рускиня, която ни направи невероятно впечатление. Тя много подробно разказваше всичко и ни показваше невероятни неща по пътя. В един момент тръгнахме да я разпитваме и тя си разказа историята — как е попаднала в Египет. Оказа се, че е офицер от украинската армия. Работила е какво ли не в Русия, а после и във Франция. В един момент, понеже имала малко повече пари, решила да заведе майка си на почивка в Египет. Там се запознала с мъж, в когото се влюбила. След като минало времето на почивката, тя още два пъти отивала до Египет при него и месец по-късно се оженила за него. Малко след сватбата се оказало, че той е доста заможен и живее през повечето време в Англия. Решават да заминат, но на границата нея не я пускат и той я оставя сама в Египет. Това се случило преди една година... от тогава тя е сама, но не може да си тръгне от страната, защото той не й дава развод, а без развод тя няма правото да напуска Египет без разрешението на съпруга си. И така — тя е затворник в една непозната държава... решила да изкарва малко пари с туризъм. Тъжна история, но по нейните думи е пълно с жени като нея — това, което я спасява, е че тя е много силна жена.

Но, да се върнем към бедуините. Тръпката започна още с пътуването до самото селце, защото шофьорът караше със скорост между 120 и 140 км/ч през пресечена местност в пустинята... говорим не за път, дори не и за пътека... говорим за каменно-пясъчна пустиня, с дюни и дупки... за да разберете за какво изживяване говоря, можете да погледнете това видео, което брат ми направи в джипа. Когато пристигнахме ни черпиха чай от билки и ни разказаха как живеят бедуините. Ще пропусна подробностите, но ще разкажа най-важното.

Едно бедуинско село се състои от около 50 до 80 човека (на праките всичките имат кръвна връзка), като това са номадски племена, които живеят в пустинята. Те се остановяват в райони, където могат да изкопаят кладенец, като кладенецът задължително трябва да е сравнително далече от селото, за да не го изпиват прекалено бързо. Тяхното общество е силно патриархично — имат един вожд, който е единственият образован човек в селото и единственият, който има документи и задължително кола. Денят на всички жени в селото започва с донасяне на вода от кладенеца на рамо, после правят чай на мъжете си и започват да готвят. Грижат се за децата, а наближи ли залез слънце — връщат се в къщите, защото по тъмно не трябва да са на открито. Мъжете от своя страна стават, отиват да си кажат молитвата, после си пият чая... след което се грижат за селото, основно мързелувайки... после сядат вечерта и хапват и си говорят — как да не си мъж там, а? В селото има една знахарка, която лекува и изражда. Раждаемостта е висока, но 70% от децата умират... ето защо, когато дойде моментът жената да роди, знахарката я води в планините, далече от селото, за да не я чува мъжът как агонизира. Когато се роди детето, ако е болно или недъгаво, го оставят в планината... не го убиват, защото религията им забранява — те го оставят само, за да може Аллах да реши съдбата му. А не го взимат, защото не могат да си позволят да се грижат за дете, което няма да е от полза за селото. Уникално е как се женят — младите момичета се женят на възраст най-късно до 14—16 години. Ако мъж иска да се ожени, той трябва да осигури нещо като зестра от пари, коза, кон или овца и камила. Всичко това струва скъпо и за да може да си го позволи, мъжът започва да работи в курортите в района. Уникалното е, че тези хора нямат документи и са неграмотни — отнема им години, за да съберат парите за сватба. Вождът на бедуините ги води до града сутрин и ги прибира вечер с автомобила. Когато съберат средставата, те ги дават за общото благо на селото. Тежък живот и много трудно пребиваване... по думите на екскурзоводката, бедуинските села се делят на няколко типа, в зависимост от начина на пребиваване. Тези, които ние видяхме, печелят от туристите — агенциите им дават пари и храна, а в замяна те допускат туристите да ги посещават. Те са по-оседнали, докато другите два типа се занимават с пренос на оръжия и наркотици или с търговия. Те са изцяло номадски племена и са постоянно в движение. Иначе самото село беше ужасяващо пусто... имаше един гълъбарник, в който гледат гълъби за ядене; едно оазисче, което е нещо като щаб-квартирата на вожда; няколко къщи, в които живеят; един ислямски храм за мъжете; едно подобие на кухня и обор за животните. Докато бяхме там, една местна бедуинка ни приготви царевични питки, като повечето хора нахраниха дечицата селото или даваха на камилите. Изкарахме там около час и нещо, а после обратно с към къмпинга.

В общи линии всичките забавления и мероприятия приключиха към 6 следобед, когато отидохме на шведска маса да вечеряме. Във връзка с възраженията по първата част на разказа за Египет, държа да спомена, че тук храната беше изключително вкусна. Дали защото бяхме изтощени от жегата и пътуването... не знам, но направо си облизах пръстите. След вечерята седнахме около една сцена, където ни раздадоха наргилета и започнахме да гледаме шоу. То включваше гълтач на огън и сабия, хипнотизаторка на кобра и отново дервиши. След шоуто дори имаше телескоп, с който ни показваха звезди. Тази екскурзия беше една от най-забавните, макар да нямаше много история в нея.
След вълнуващото изкарване за няколко дни, сутринта си тръгнахме от хотела с автобус

по посока Кайро

Пътуването беше горещо и изтощително, защото имахме само една спирка, а по пътя нищо интересно не се виждаше през прозорците.

В Кайро пристигнахме по сумрак. Това е един от най-огромните градове, които съм виждал през живота си... там има както невероятно богати, така и безумно бедни квартали, улици и хора. Хотелът ни се намираше в Гиза, на около 3—4 км от пирамидите и въпреки че очаквахме да бъде хубаво... беше кошмарно.

За да изпреваря критиката на някой върл фен на Кайро, искам да обясна защо. Хотелът се казва „Cataract Pyramid“, който се води пет звезди... имаше ресторант, който беше безумно скъп, а така нареченият „цетър на града“, в който се намираше, е един ужасно беден и страшен квартал... без осветление, без нищо!

Най-близкото място, от което си купихме по един чипс да изядем, беше на половин километър по една мрачна улица... Но! Замълчи сърце, все пак говорим за хубавото:) В този хотел само спахме, въпреки комарите, които ни разфасоваха, не ни оставиха да мигнем.

Сутринта тръгнахме, като се насочихме

директно към пирамидите

Тук ще съкратя историите, защото ако тръгна да разказвам с подробности, ще стане безумно дълго. Спряхме при пирамидите и ни дадоха половин-един час свободно време. Това се оказа крайно недостатъчно, за да обиколим всичко, но въпреки това успяхме. Какво беше важно да се види — обиколихме и трите пирамиди, защото всяка една е уникална да я видиш отстрани; влязохме в една от малките пирамидки (оказа се, че не са само трите, а има още десетки малки от по няколко метра), което беше едно от кошмарните ми изживявания... навън — 40 градуса жега, вътре тунел с диагонал метър, който върви със стръмно спускане надолу... и долу — нищо.

Само жега и тежък въздух, примесен с мисълта, че тук е седял труп... голи каменни стени и мрак. Ужасно е, но трябва да се види. В големите пирамиди не влизахме, защото таксите бяха прекалено високи, а и нямахме време... пък и след първата малка пирамидка нямах душевната сила да се напъхам в още една. Тук, за разлика от Долината на царете, нямаше нищо... нито йероглифи, нито предмети...

След като обиколихме и се снимахме, с автобуса ни качиха на една площадка над пирамидите, откъдето се откриваше прекрасна панорамна гледка. Важно е да отбележа нещо, което аз самият не знаех — Гиза е квартал на Кайро и всъщност пирамидите са в самия град. Освен това, пак нещо, което не знаех — Сфинксът е в подножието на пирамидите. Той ни беше следващата спирка — там разгледахме един храм, разгледахме самата статуя. Няколко важни неща, на които да обърнете внимание — вижте храмът под лапите на Сфинкса — погледнете как е изработен! Всичко е направено от огромни каменни блокове, донесени от Аслан... 800 км от Кайро! И тези блокове пасват до милиметър един към друг... блокове от гранит, който дори в 21 век е труден за обработка. Как се пренесли хиляди тонове на такова разстояние? Как са комуникирали мерили, за да бъде всичко толкова точно? Как са ги поставяли един върху друг? — Пас! Аз лично бях смаян. Другото важно касае самият Сфинкс — от както е изкопан от пясъка, той постоянно се руши... като пясъчен е! Останалото оставам за вас — нека има какво да видите, но ви съветвам — отваряйте си очите, защото там има чудеса! Чудеса, които човешкото съзнание не може да възприеме...

След пирамидите и Сфинкса се насочихме към една фабрика за парфюми... невероятно местенце и невероятни аромати. Възхищавам се на този народ как умее да ти продава — ако и в нашата фирма така си продавахме сайтовете, направо щяхме да сме милионери. Започнаха с едно невероятно представяне на аромати, като те пръскат, мажат и обясняват как френските парфюми са боклук, как тези са номер едно... абе промиват ти мозъка. След което започват: едно флаконче струва Х пари, ама ако си вземеш две, ще струват Х-10% и получаваш трето безплатно, пък ако вземеш 6 струват бла-бла... ние си взехме 6 големи и бяхме от най-скромните:)

Правете си сметка... Въпреки че не съжалявам, защото ароматите са наистина много добри и държат с дни! Последното местенце беше академията за папируси. Там подробно и нагледно ни показаха как се произвеждат папирусите и си купихме 5 със сертификати. После посетихме музеят в Кайро за два часа. Отново крайно недостатъчно време за подобно място. Невероятна красота и хиляди неща, всяко със своята история... отидете и вижте — няма да съжалявате! Оттам през един ресторант да хапнем на брега на Нил, в центъра на града... и после на летището.

Каква е равносметката — очарован съм! Пожелавам на всеки да посети Египет — ще ви остави спомени за цял живот! Какво ви трябва да знаете за там — ами вече го разказах... какво задължително трябва да имате със себе си — фотоапарат, камера и към 100—200 долара джобни на човек, ако искате да видите достатъчно и да купите подаръци. Весело разглеждане и дано някой ден отидете и видите всичко това, та дори и повече.

Автор: Стилиян

Снимки: авторът

До Сирия през кюрдските райони на Турция(2)

2008-03-19T10:41:00.014+02:00

Дамаск, Сирия, Турция,Шанлъ Урфа, Хараан, Кюрдистан

Втора част на пътеписа из Сирия и Турция (началото е тук>>>)

Уважаеми читателю и ти, друже Лъчезарен, нека продължа пътеписа свързан с нашите случки из кюрдските райони на Турция, демек на югоизток. Ще преминем през Шанлъ Урфа, преди това ще пием кафе на язовира Ататюрк в колиба кюрдска местна, ще видим нещо наистина впечатляващо с размерите си старо царство на древните елини, които са почитали Зевс и другите техни богве. В тази част уводно вмъквам преживяното във фотоси, като ще наблегна на пътища, природа, хора...
Нека продължа пътеписа от последните думи „лека нощ“ в предишната част. Това, което ни накара да спим, като кучета на асфалта пред селската бакалия бе умората, както и гарантираното спокойствие от местните кюрди...

10.09.2007 година
Към 04.30 часа задуха силен вятър, никой от нас не реши да излезе из под спалните чували, аз наблюдавах останалите как са се сгушили през глава и спят, дали са спали не знам, аз не успях. Бях легнал само по боксерки, но от мързел, след като задуха и стана студено, не се облякох. На всичко отгоре сутринта търсих разни неща издухани от бурята. В крайна сметка намерих калъфа на спалния чувал. Не бе от най красивите събуждания, но за около 20 мин и сутрешен тоалет до близката селска чешма, в крайна сметка настроението се подобрява, Хари прави кафето и след чаша топлина, духът на номадите скитници в нас надделява и се отприщва за поредната езда към неизвестното...

Кратък технически преглед на Африката и Триумфа, както и на Роувъра,след което газзз
При пускане от селото т. е. голямата надморска височина, към една долина, вече се радваме на топлото слънце....
Смея се, след като един дядо рано рано е натоварил своят „матор“ с чували и препуска по пътя. До като си казваме „Гюн айдън“, Лъчезар ме увековечава в снимка...

Държа да отбележя, че този ден, може би бе един от най — вълнуващите на нашето пътешествие, много километри,много черен път,много без път.,... много красоти...
Тръгнахме с надеждата, че ще караме по равнинен терен, но след около 50 км плавно започнахме изкачване и навлизане в район, който доста наподобява лунен пейзаж. Имахме представа, че теренът е планински от картите и предварителното проучване, но се оказа нещо старшно красиво, насечено, свързвам го с планините и районите в Пакистан, които сме гледали от документални филми:
Та продължаваме замечтани и удивени от дивата красота, но жадни за вода... .. Решаваме, ч ев планината ще намерим чешма, което не закъсня, тъкмо вадим канчета, термоси и други разни туби и при нас пристига някой си патрон с костюм и месни люде. Пътували от някакво селце до друго, по-голямо, да заредят колата с гориво. Интересно ми стана и малко смешно, то като стар филм за мафията, може да е в чукарите, но ходи ли някъде слага „смокингът...“, виж читателю и сам прецени каква картинка само се опитвам да втълпя в съзнанието ти....
След още няколко км вече се усеща стръмното изкачване на северния склон на Немрут:

И ето табелата, ето заветния връх, зора и безпътието свършиха май.... никой не се оплаква само радости цъкане с език, демек удивление от майката природа....
Тук Лъчо е снимал и каменистия прашен път, който като змия се извива до върха...
Продължаваме след фотоси и стигаме едно плато, което е с размерите на 10 стадиона /грубо казано/, нещо невероятно на 2000 метра надморска, местните са построили каменни къщи, които представляват само стените, а за покрив използват огромни колове, които слагат напречно на стените, коловете се съхраняват в нишите на скалите до тези каменни постройки. Вероятно се използват през зимата, когато стадата от животни не слизат в селата а остават там заедно със семействата животновъди.... Камъните са трупани един върху друг, без спойка, като образуват доста огромен лабиринт, има и стоманена конструкция, вероятно за дране на закланото животно, която е единственото модерно „съоражение“...

След лутане в колибите решаваме, че много се мотаем и времето си върви, а ние сме още от северния склон, до върха остават около 10 км, не се знае има ли път за южния склон към където сме тръгнали...
Бързаме по пътя и само след 2 км виждаме един красив мотел на сред пустощта с поглед към царството на древните гърци... Айде чай и лиготии, цигари и приказки, абе ние май много взехме да се бавим...

Оказва се, че доста туристи планинари посещават мотела, по наше му — хижа, ама вътре, мале чистота,абе пожелавам на българските планинари да посетят местността... Но стига за тях, това е форум за мотористи...
Продължаваме на пред и ето, че след доста завои и прах в устата стигаме царството на боговете от древногръцката митология.
и тук вмъквам това кадро да видите от къде сме дошли /виж по средата малката точка — мотела в по горните снимки/:

и за къде сме тръгнали от долу виждате южния склон, пеша заобиколихме върха, но се оказа, че не ни пускат с моторите да го направим и се стегнахме за още 150 км да заобиколим планината, е нищо, вижте самия каменен връх, после пазителката на върха...

Продължаваме по пътя към язовира „Ататюрк“ от който през Урфа ще цепим за Хараан...
... по пътя към язовира...
през селцата и реките.....
крепости, мостове стари и прочие... но гледайте стига съм писал...

Та стигаме вече равнината и язовира, сред каменната пустощ, сияе в тюркоазно синьо, а ние си пием чайя в шатри кюрдски и се налага заради горещината да слагаме шалове на главите,щото то си му е време вече, делят ни някакви 160 км до Сирия... а следобедът напредва, часът е 15.00...

Тук след като отпихме чая, Лъчо отиде да си мие главата, Хари да си бръсне брадата, а аз пощурях щото път ни чака,
Гледам на пред към хоризонта, дето зад него е Сирия и се питам кога ще навлезем в пустинята...
Късно вечерта успяваме да се докопаме до гр. Хараан на 15 км от Сирия. След разговор с местните се оказва, че хотел в центъра /единствения/ струва 50 лири стаята, решаваме, че за палатки е късно а и имаме нужда от горещ душ да изпада прахта от нас... Щото крайният километраж заби на 540 км къде с асфалт, къде през чакъла. За това се забавихме и пътувахме през ноща, пък и ние много разглеждахме и пихме чай и кафета при местните... Умората от емоции отново надделя и след обилна вечеря с агнешки шишове решаваме да релаксираме в хотела. Часът е 23.30. От 07.30 се качихме на моторите и в 21.00 слязохме... Интересното е, че в тази част на страната / около 1800 км от БГ / слънцето залязваше в 18.00 а при нас в 19.30...

Това е хотелът в градчето, но за него в следващата част. Oчаквай я скоро драги читателю, усещай арабското в пътеписа...

Продължението в част трета>>>

Автор: Африканчо (Георги Георгиев)

Снимки: авторът

Покръстването

2008-03-18T23:05:00.001+02:00

Египет

Вчера сутринта ми се случи интересно съвпадение. Енея ме попита дали съм кръстен в и тъкмо докато й обяснявах по icq как това е станало в един коптски манастир в египетската пустиня, от списание „Одисей” ми се обадиха, за да ме попитат имам ли нещо против да участвам в радио предаване по RFI, където да разкажа повече за египетските манастири – тема на скорошен пътепис, който публикувах в „Одисей”. Понякога се учудвам на съвпаденията. И тъй като мисля, че е малко вероятно да чуеш историята по радиото днес между 11 и 11.30, пък и не знам с колко ефирно време ще разполагам, за да разкажа всичко, което ми се върти в главата, реших да публикувам цялата история тук – в блога.

Беше лятото на 1990 година. Възползвайки се от благините на демокрацията и вдигането на бариерите, семейството ми реши да посети за първи път дългогодишните ни приятели в Египет, които са копти, т.е – египетски православни Християни. Пирамидите обаче не бяха най-интересното нещо, което ми се случи там.

Пътувахме от Александрия към Кайро, по прашна магистрала минаваща през нищото, когато спукахме гума. След малко спукахме и резервната. Ако си мислиш, че през август в София е горещо, трябва да видиш колко е горещо през юли в пустинята. Наложи се да спрем случаен автомобил на стоп и домакинът ни замина с него към Кайро за нови гуми, а ние останахме скрити в сянката на един билборд на Marlboro край пътя, където термометърът показваше само…45 градуса, тъй като нямаше място за всички в колата. След по-малко от пет минути по прашния пустинен път като излязъл от кадър на филм се появи египетски свещеник в расо. Предложи ни да отидем с него в манастира, който се намира наблизо, за да утолим жаждата си и да се скрием на сянка. Така за пръв път попаднах в светата обител на коптските отшелници. Монасите ни посрещнаха като истински Християни - нагостиха ни на скромната си трапеза с боб и зеленчуци, дадоха ни прясна кладенчова вода за пиене и от дума на дума стана въпрос дали сме кръстени в православната вяра. Още в момента, в който им казахме, че сме от България, преводачът ни – отец Берсум, френски свещеник, по-късно превърнал се в представител на коптската общност във Франция, възкликна: „О, ама вие сте комунисти, предполагам, че със сигурност не сте кръстени”. Последва двучасова литургия, през която аз и семейството ми пристъпихме в лоното на църквата. Не искаха да ни вземат нито лев, за което. Казаха ни, че това е задължение на всеки мисионер.

Искам да поставя специално ударение на факта, че отшелничеството и манастирите като такива са били изобретени именно тук - в Египет. Самият манастир, в който бях покръстен и името на чийто създател нося като духовно име – „Св. Бишой”, е един от най-древните християнски манастири в света, по принцип. Там пазят тялото на светеца от 4 век, за което се носят легенди, че е нетленно. Допирал съм се до саркофага и действително от него струяха благовонни ухания, но той естествено беше капсулиран. През цялото време изпитвах странното усещане, че някой ме наблюдава. На въпроса на моите родители защо не показват тялото, щом е нетленно, та това си е цяло чудо, монасите отговориха, че истинската вяра не се нуждае от доказателства и, че чудесата се случват само там, където има вяра, а не доказателства за тях.

Биографията на Св. Бишой е доста интересна. Този египетски Иван Рилски е потърсил уединение в пустинята преди 16 века, за да избяга от суетата на ежедневието и да се отдаде на любовта си към Бога. Постепенно обаче се превърнал в търсен за съвети и наставления учител и при него дошли да живеят много други хора. Така се появил манастирът „Св Бишой” (на снимката горе). Отдаденият на отшелничество и аскетизъм монах, обаче, не искал да става част от новата суета, която се оформяла него, затова се изолирал в една скална ниша в манастира, над която имало гълъбарник и прекарвал цялото си време там в пост и молитви, като от външния свят приемал само вода, а прехраната си поверил на небесата – поглъщал семенцата, сламчиците и трохичките, изпускани от гълъбите, живеещи над него. Любовта на този отшелник към Бога била толкова голяма, че той искал да прекарва цялото денонощие в молитва, без да спи, като за целта връзвал дългите си коси на една кука, висяща от тавана и заставал на колене. Отпуснело ли се тялото му напред или настрани, изкушено от прегръдките на съня, подръпването за косата го събуждало и го връщало към дълбоката му медитация.

Легендата гласи, че приживе Св. Бишой се е докосвал три пъти до Христос, поради което тялото му до ден днешен е нетленно. Първият път Христос го изпитал, явявайки се като странстващ пътник, който поискал подслон в манастира. Манастирите никога не отказвали храна и вода на случайните минувачи, но те спускали дарението си през бойниците на високите кули, тъй като освен духовен храм, манастирите по това време са били и крепости, ревниво пазени от нападенията на мародерите. Светецът, обаче, се смилил над уморения пътник, отворил тежките врати и подслонил великия си Гост. Вторият път Христос изпитал отшелника, представяйки му се като прокажен в пустинята, който молел минувачите да го пренесат до близкия оазис, тъй като умирал от жажда под палещите лъчи на слънцето. Без да се замисли нито за миг, светецът се навел и качил прокажения на гърба си. Третият път Христос се явил пред Свети Бишой в истинския си образ и го дарил с Просветление, като му казал, че заради това, че три пъти е повярвал в Неговата сила и три пъти се е докосвал до Него, тялото му ще бъде вечно нетленно и ще се превърне в източник на изцеление за вярващите столетия след смъртта му.

Днес всичко това може да звучи налудничаво и дори нелепо, но помните ли какво казаха египетските монаси - вярата не се нуждае от доказателства. Тя е сила сама по себе си. Египет е пълен с мистични места, носещи спомена за далечните години, когато християнството е започвало да се разпространява по света като млада религия. Самите копти са съхранили морала на ранното християнство в най-чист вид: тяхната църква е близка до църквата такава, каквато са я създавали първите апостоли – скромна, смирена и без излишна помпозност, уповаваща се единствено на вярата в Бога.

Автор: Тихомир Димитров

До Сирия през кюрдските райони на Турция(1)

2008-03-18T20:17:00.003+02:00

Турция, Кападокия, Кюрдистан, Сирия, Анадола

Почваме с един авантюристичен пътепис. Има доста снимки, така че — търпение докато се заредят

05.09.2007 година.... Започвам пътеписа, това което преживяхме и видяхме, не е на нашата планета, а това е друг свят...
Да започнем с подготовката и тръгването, от Свиленград кафета снимки, изпращане...
Преминахме границата и влязохме в Турция, всичко бе нормално докато африката не спря на магистралата за Истанбул, оказа се акумулатор, реле....дошло му времето. Та в един град преди Истанбул, Хари намери някакъв познат, та акумулатор казаха къде има, и със зор и презареждане в Истанбул.
Късно след кошмарно препускане по улиците на Истанбул и нощния трафик, пристигнахме в центъра на кв. Авджълар, където чакахме приятели да ни посрещнат. Специални благодарности на Бехчет и Еркан...
Та вечерта след настаняване в хотел, решихме да се отдадем на турската кухня и питиета с нашите приятели...
Тук до като пихме ми се наби в погледа един арабин, май е такъв, който здраво набиваше агнешки манджи...
06.09.2007 година На сутринта кратка разходка до златния рог, фотоси хапване на риба с лук и пр.

След разходката, преди да тръгнем по план за Анкара, се оказа, че проблема не е в акумулатора, а в релето, та се позабавихме докато намерим реле и го монтираме,...
В късния след обед към 18.00 часа, вземаме решение все пак да продължим посока Анкара и след около 200 км преход да намерим место за пренощуване.... Отново трафика на излизане от Истанбул бе ужасен...
Около 21.00 часа след дъждовна езда спряхме за по един чай на заведение покрай магистралата, там се запознахме с двама местни мото ендуристи, прибирайки се за близкия град от Истанбул.
След цигарета, кафета и др. Поемаме отново, този път с момчетата, които ни упътиха до гр. Сапанджа, където свърши втория ден от пътуването ни.
Късно около 23.00 часа уморени от емоции намираме едно хотелче в центъра на това иначе китно курортно планинско градче, което се намира на брега на едноименното езеро...
До тук нищо интересно... Поради моят проблем, изостанахме с графика и решихме на,
07.09.2007 година да яздим доооооо Кападокия... само около 646 км асфалт и... не асфалт
На 106 км ето прогнозата, в някаква планина в 11.38 часа. Все пак Боговете се смилиха над нас и остана само намръщеното време...
смазване на вериги и чай...
Анкара я подминахме без срам,
тези кадри са след Анкара на път за соленото езеро преди Кападокия...
Та продължаваме с нашето пътешествие, след обяд около 16.40 часа
на GPS се показва едно езеро, което е приблизително на 5 км от нас, викаме си там да починем, вода едно друго, но изненадата бе всеобща, оказа се че няма грам вода, с изключение на такава, която е 999 % сол... Виж драги читателю...
Езерото е широко може би над 15 км, и дълго около 30 и повече. Уникална гледка, на фотосите не е представено както трябва, имаме снимани клипове....
На следващата снимка се вижда соленото езеро, до където виждаш само сол, равно като тава...
Та продължаваме пътя към Кападокия, над вечер към 18.00 часа, спираме за фас почивка, след това непосредствено преди Гьореме към 21.00 виждаме двама „заблудени“ мото туристи.от Дания. Пътували за Индия. Лъчо със своят ангилийййски, ги кани да намерим заедно бивак за спане и да споделят с нас вечерята ни... А гледката от каменния град вечерта си заслужава...
Ето и вечеринката с момчетата,които са решили да превземат и Индия

Приятно уморени след приблизително 650 км езда, няколко ракийки, дини и пъпеши, решаваме да паркираме морни тела. Също така решаваме на другия ден да останем и разгледаме Кападокия и се полигавим в басейна на къмпинга...
Така слагам край на първа част дано снимките излязат, че ще се пукна от яд, ако не съм ги вкарал правилно...
Очаквайте драги читатели какво ще се случи след Кападокия, пътя към Немрут, спане в диво кюрдско селце, оф роуд лудории, снимки на върха при боговете от Олимп, пиене на чай в шатри, засукани булки искат да се омъжват за някой....... но това във втора част до влизането ни в Сирия...
08.09.2007 година
Рано сутрин, чули нежните напеви на ходжата, демек имама от джамията, търкаме очи и се събуждаме в лагера наречен по — европейски къмпинг. Местността отново е Гьореме...
Ето наш Лъчо се излюпва... дълъг е и кревата му не влиза в малката алпийска палатка
а това е моят палат...
След сутрешно кафе, решаваме да се поизперем малко, след което да поемем на обиколка с туристическа фото цел... Но преди това Хари ни подкрепя с прекрасна шведска сутришна маса...
Еййй как сладко се закусва бе, тази закуска ще я помня аз поне, щото сила ми даде за целия ден:)
Та започнахме едно лутане из тези планини от застинала лава, снимки и прочие...

И нещо за колегите полицаи... виж драги читателю полицейскиот постъ от време оно...
След почти целодневна разходка и мнооого фотоси, за съжаление се ограничавам и показвам само това що се вижда като цяло, Хари решава да зареди провизии от близкия град Невшехир, а моя милост и Лъчо се отдаваме на заслужена почивка, след обед, край басейна в къмпинга...
Вечерта, след падане на мрака ние вкарваме дрогинг, т.е йени ракъ, после домашна от България, после винце, после хапване на агнешки мръвки на скарата.... абе, тия двамата от Дания не искаха да си лягат, доволни останаха от българският дух, особено този от бутилката...
Но в крайна сметка си останахме ние българите, щото ни е мило и хубаво да си говорим сладки приказки за отминалите дни и замечтани (абе от алкохола поне) да гадаем какво ни очаква...
09.09.2007 година
Здравствуйте братушки, ха добро утро другарки и другари... На този празник за нас приветствено слово от другарите от Дания и снимка пред байряка по случай деветиии септември, за по младите не четете това щото не разбирате...
След бързо стягане на багажа, закуска и кафе, докато чакаме Лъчо да се прибере от въздушната фиеста с балон над Кападокия, уви, късметът ме напусна... Гума задна пукната, поне решавам да я напомпя с компресора и до близкия град...
Превъзмогнали проблема временно, в 09.00,след сбогуване с приятелите от Дания тръгваме към Немрут. Очакват ни около 600 км грубо... Но какво се случи вижте сами...
Пътувайки след около 200 км се натъкваме на шведи мотористи, тръгнали за Иран... Тогава отново усетих коварството на късмета, гумата тотално фалира
Да им пожелаем приятно изживяване в Иран, а ние трябва да търсим вулканизатор, след цигарка и тук късметът вече ме споходи, Лъчо ме настига и споделя че преди 3 км сме подминали „гумаджийница“. Спирачки и завой, напред към щастието... Пристигаме и започвам демонтажа с майстора, а Лъчо и Хари решават да се възползват от берберина, който ги подстрига като бойци:D Това е то кюрдските турски земи... всичко има и за всеки...

На края всеки е доволен аз прегърнат с майстора и местни сеирджии и Хари и Лъчо с нов имидж...
Така доволни всички ние поехме по правия монотонен маршрут през равнини от камъни и планински райони, като по едно време надморската височина на GPS на места удряше 1800 метра, вижте кадри от пътя...
Продължаваме с пътя, къде го имаше, къде липсваше, но по едно време направо се затри, гледам картата и GPS път има, а пред нас има чакъл и прах и въобще няма намерение път да стане....
Та се увлякохме и решихме оф роуд да дръпнем, но уви майсторлък не ми се удава на мен, признавам и се моля и на Господ и Аллах, да се спре тази лудория в главата ми, пък и доста още трябва да прекосим до Немрут, а времето си лети...
А докато се моля за „нека силата бъде в мен да вдигна китука“, Лъчо прави фотоси на околната природа...
Продължаваме след като Хари ми помага и пътя не свършва за деня, а слънцето май ни казва лека нощ, остават ни около 250 км, но липсата на места на шосе и трудният терен от завои ни кара да търсим подслон много преди уютният къмпинг сгушен в южните скронове на иначе голата камениста планина Немрут. Наложи се да превземем планината от северния склон и докъдето стигнахме от умора и невъзможност да се преодоляват остри завои на 1600 м надморска без мантинели към 21.00 спряхме на първото улично осветление на едно кюрдско селце. Ето и последната снимка от светлата част на денонощието на път за селцето...
Местните се оказаха доста топли люде, веднага се насъбраха и след 15 минути всеки донесе от тях манджи топли, в чисти съдове...
Тук видимо щастливи от вечерята и доста изморени от емоции, лягаме директно на пътя пред бакалията и заспиваме блажено...
Нека тази част от разказа ми свърши с „лека нощ“. Очаквайте в следващата част превземане на планината Немрут, интересни фотоси от преживявания и случки, както и обиколка на древния град Хараан, намиращ се на турско — сирийската граница...

Продължението в част втора>>>

Автор: Африканчо (Георги Георгиев)
Снимки: Авторът

До Киев и назад - четвърта, последна серия, в която се сбогувах с Киев

2008-03-17T21:45:00.004+02:00

Киев, Украйна

Последна част от пътуването на Пипилота до Киев (предишната част е тук >>>, а началото — ето тук>>>)

Покрай края на годината, когато всички се сещат, че имат много работа, както и тези преяждащи празници, малко се изтутлявих с последната част от малкото ми пътеписче. Но за догодина не се оставя тазгодишната работа, та хайде:

Аз в Киев отидох по работа, но с нея няма да ви занимавам, защото тя в крайна сметка е, за да се върши, а не да се разказва за нея.
След като се освободих от служебните си обязаности, се отправих на една последна следобедна разходка, за да видя най-голямата забележителност на Киев — Киевско-Печорската Лавра, която аз на шега нарекох ЛаРВата.

Този път не бях сама, ами си имах за дружки една украинка и една рускиня, страхотни сладурки. На път за Лаврата отново трябваше да вземем метрото. Този път слязохме през

ЖП гарата Вокзална
Домакинята ни каза, че наскоро гарата е била осъвременена и надградена, понеже старата много била отесняла. Аз и рускинята чакаме да видим на какво прилича тази хубава и нова гара, и когато се озовахме пред нея аз поне останах разочарована — типична бетонно-стъклена архитектура, като тази която напоследък никне и навсякъде у нас. Преминахме новия салон и по нещо като ръкав тръгнахме нанякъде. А това някъде се оказа една много голяма дървена врата. И след като я прекрачихме ахнах! Озовахме се в централния салон на старата сграда. Бяхме на второто ниво, от което ескалатор спускаше влизащите под три огромни полюлея. По стените имаше мозайки с най-забележителните сгради в Киев, навред мрамор и дърво...каква гара, какви пет лева?! Това си беше като Народната опера! Просторно, осветено и красиво. Не ги строят вече като едно време ей!
Излязохме от старата гара и отново се бухнахме в метрото. Пътьом мернах една табела — „Квас“.
— А — викнах аз — Квас! Винаги съм се чудила какво е това на вкус. Довечера като седнем искам да пия такова, че ми е много чудно какво е. — Та си запазих вечерята за украинска кухня и чаша квас.
От метрото слязохме на спирка „Арсенал“ и след малко ходене стигнахме до парка на Вечната слава. От тук се разкриваше чудесна гледка към Днепър и новата част на Киев, отвъд реката. За съжаление приближаваше четири часа, и освен че започна да се смрачава, падна и една неприятна мъгла, която не позволяваше гледката да се разпъне пред нас напълно. За това се обърнахме към

Киевско-Печорската Лавра,
чийто златеещи се кубетата ми напомняха малко за двореца на цар Макар и Василиса, разположен на Млечната река (книжката е „Надолу по вълшебната река“ — страхотна, но да не объркам приказките! Обратно към разказа:)
Забързахме се към комплекса. Входа беше много красив, изписан и орнаментиран. Преминавайки го, се озовахме в дворче с ниски едноетажни, бели постройки от ляво и дясно. Скромни, точно толкова, че да подчертаят църквата насреща ни и изпъчилата се до нея голяма камбанария, замечателно!
Красивата камбанария някак ми напомни за кулата в Пиза, макар че не даваше признаци да се капичва скоро. Нашата екскурзоводка учудено ме запита:
— Но как? Харесва ли ти наистина?!
— Ами даааа! Много е красива.
— Защото това в същност не е истинската. Тази е възстановена и завършена през 2000 та година.
— Ааа, ами старата?
— Ами старата — капич. Станало е през 41 ва. Не се знае кой я е срутил — немците или комунистите. Тази сега е възстановка.
Жалко, жалко, не е имала късмета на западните си събратя, пощадени от военни замисли и стратегии.
За съжаление централната църква вече беше затворена и след като нащракахме снимки се шмугнахме в отворения музей на книгата. И там, разхождайки се с рускинята и украинката открих за себе си един много тъжен факт:
Заговорихме се

за кирилицата и Кирил и Методий
— Дааа — казаха и двете в захлас — те са измислили кирилицата!
Аз хлъцнах.
— Как така?! Ама вие за глаголицата не знаете ли? — премигване на клепки — Ама вие какво знаете за Кирил и Методий?
Нищичко освен:"Ами измислили са кирилицата„.
Добре че в този момент едно табло ми се притече на помощ. Имаше окачена картина на братята, глаголическата азбука и кирилицата. Ако ги нямаше там сигурно щяха да ме вземат за луда дето си измисля фантасмагории и иска да им открадне кирилицата. Казвам им аз кое е глаголицата, кое е кирилицата, от къде са Кирил и Методий, за техните ученици...
Мисля че така и не ми повярваха и най-вероятно някой ден ще разказват, така както аз сега, че някаква си там от България се е опитала да ги убеди в някакви щуротии, при положение, че те руските славянски племена са разпръснали по света кирилицата и никой друг, че и толкова малък, няма право да им краде светите братя и азбуката. Тъжно и страшно. Пък ние се нервим, че македонците искат да изкарат Кирил и Методий македонци, при положение, че
някъде там на изток няколко стотици милиона ги имат за чисти руси!!!
Разходихме се за последно из Лаврата и тръгнахме към центъра, защото вече ни прималяваше от глад. За разлика от предните дни, когато беше по-топло от в София, този ден мъглата правеше времето далеч по- неприятно за разходки.
Заоглеждах се пътьом и заразглеждах украинките. Хубави жени са. Честно казано не знам каква е точно разликата между украинка и рускиня, за мен например са еднакви и може би разликата е другаде. Но със сигурност разбрах каква е разликата между украинките и българките.

На украинките е спестена чалга културата!
Да предполагам, че и те си имат някакъв подобен стил, но явно пошлостта и кича не са им толкова присъщи. Не видях нито една жена препечена на солариум, разгърдена и нацицена, с вечерен грим посред ден, и с онези брюкселски дантели от Илиянци. Всичките са някак елегантно, спретнато изглеждащи, някои от тях като излязли от филм за женщини от преди 89-та, други — новобогаташки, със скъпарски палта. Но нито едните, нито другите не лъхаха на чалга. Което веднага насочи вниманието ми към рекламните пана:
Я да видя някоя Преслава или флиртаджийка. Съмнявам се да е било поради студа, защото там времето е като при нас. Нямаше нито една реклама с разголена и разпищолена мадама. Ни помен от мацка по ушанка и боксерки или играчка на билярд по нацицник.
Огладнели стигнахме до „Пузата Хата“ — нещо като нашата Тропс къща. Подредено битово, без да остави гостите с впечатление, че това все пак не е нищо повече от ресторант за бързо хранене.

От вратата на мивката!
Да, това е нещо, което не трябва да забравяте да правите в Киев — винаги си мийте ръцете. Никой от домакините не забравя да го напомни, без да споменава защо, но не се опъвайте, ами бързо си изпейте „Хей ръчички“ под топлата вода. След това хванах една табла, досущ като в студентски стол и тръгнах покрай манджите. Домакинята ме посъветва да си взема борш — за тази супа само съм чувала, а на супите не съм почитател. Леко потръпнах при мисълта да гоня някакви морковчета, доматки и такива преварени гадости из чинията. Но хайде, кога пак ще бъда в Украйна и ще мога да ям борш? Един борш моля! Кльопнаха ми вътре и бита сметана, за мое учудване голямо. За основно вареники — нещо като пелмени е май, поне така ми казаха, защото аз и пелмени не знам какво са. Порция с вареники с месо и с картофено пюре. Пльок — и на тях сметана. Много странни ми се видяха тези комбинации със сметана, ама си викам — „Ако е много гадно, запушвам нос и гълтам направо като гъсок! Не може да обиждам домакинята!“
Тамън седнахме и писнах ужасена:

— Забравих! Квас трябва да пия!!!
— Стой и пробвай супата, аз сега се връщам.
Разбърках аз този борш — вътре бъкано с омразното ми червено цвекло! Преглътнах жално и отправих първата лъжица към устата си. И не можах да се спра след нея!!! Такава вкусота! Ммм, невероятно! Изкльопах я за секунди тая супа. Обезателно да пробвате при възможност борш!
Вече придобила увереност в украинската кухня се насочих към варениките — и те се оказаха безобразно вкуски, нямнямням.
И за да преглътна — кваста ме чакаше. Квас аз съм виждала преди само по мултфилмите, където Иванушка пие все квас, лежейки върху печката. Винаги съм си я представяла в тази връзка, като нещо като биро-боза и топла. Та сега с почуда гледах това нещо в халбата — с карамелен цвят, прозрачно и напомнящо по-скоро на кока кола. Случвало ли ви се е да гледате нещо, което трябва да погълнете, но нямате никаква представа какво би било на вкус? И тогава когато го опитате, не можете да усетите вкус, защото възприятията ви не са се настроили на никаква позната честота и им отнема време да обработят информацията на мисловно равнище, и да подадат някаква команда за познат вкус. Е след като ням-нямнах няколко пъти от това нещо, мозъчето ми реши, че това напомня на леко студен, вкиснат, малинов сок и изветряла, безалкохолна бира. Ни помен от очакваните нотки на боза или нещо топло. Не, че не е било вкусно, но поради дългогодишно оформяната ми представа за това, какво би трябвало да е кваста, когато наистина я опитах хич не ми хареса! Е какво да се прави, за това пък борша обра всички точки.
Хапнахме хубаво. А не ви казах за

цените в Украйна —
като изключим евтиния транспорт всичко е като у нас — виждате цената в гривни, делите на четири и получавате левчетата. За това беше време да се вземат подаръци! Първо бонбони — цукерки на украински. Киев вечерний — самьй настоящий цукерки ще знаете! Водка/ горилка — Немирофф и тук имаме, пък и ми препоръчаха една друга Хортиция. И ето тук идва странното за мен:
Бонбони Киев Вечерний — 15 гривни
Горилка 750 мл. — 15 гривни
15 гривни — 3.75 лв.
Първо как е възможно кутия бонбони да струва колкото бутилка горилка?! Пък бутилка горилка само 3.75?!
Напазарувахме и аз с горилката в раницата се заоглеждах да видя украинските мъже — пият ли те, колкото руснаците или ги бият по капацитет?
И колкото повече се оглеждах, толкова повече не виждах хора да се разнасят с бутилки водка по улицата. И младо и старо, и мъже и жени, всички пиеха

БИРА На централния площад — седят ята младежи говорят си, пушат си и поркат бирички. Горе на таблото показва 2 градуса, а долу на една пейка, две девойки с палта и фини кожени ръкавици, натокани и нагримирани, седят, говорят си и пият бира.
— А, в почуда аз, това не может бъйт! Почему никто не пиют горилка? Екскюз май ръшън!
— Ами не пият, отговаря ми украинката, а рускинята добавя:
— А пък в Русия забраниха пиенето на обществено място. Ако те видят милиционерите са длъжни да дойдат и да те отведат.
Брейййй!
Домакинята ни отиваше на някакъв купон и трябваше да зареже мен и рускинята, които пък бързахме да си оправяме багажеца за заминаване. Завъртяхме се за последно на площада, казах мислено „Довиждане“ на Киев, малко търсене ми беше, че нямах повече време да го разгледам и да видя съкровищата му.
За последен път взехме жетони за метрото. Хоп на ескалатора надолу, после дойде ред на нашата станция и пак по ескалатора нагоре... И както си се бях умислила чух флейта, дървена флейта и една много позната мелодия. Сърцето ми трепна!

Коя беше тази песничка и кой я свиреше?
— Сещаш ли се за тази песен — попитах рускинята- от някой мултик беше!!! УЛЬЙБКАТА! Това е песничката за ульйбката! — Очите ми се насълзиха от нахлулите хиляди детски спомени. Моята дружка не можа да се сети за коя песничка говоря, дори и след като доста фалшиво (както правя и по принцип) изтананиках мелодийката от която знаех само две думи. И тогава един мъж до нас на ескалатора каза нещо, аз не разбрах, а дружката повтори:
— Крошка енот.
В този момент на ескалатора за надолу се разминахме с мъжа с флейтата, който изсвирваше края на песничката. Спонтанно всички на ескалаторите изръкопляскахме. Стана ми толкова хубаво и топло!
Ето така ме изпратиха Киев и Украйна — с усмивка.
Аз на вас също искам да ви подаря една усмивка, и за това я издирих цялата!

Автор: Пипилота
Снимки: авторът
Видео: Студио Екран

Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 1)

2008-03-17T09:20:00.013+02:00

Египет, Хургада, Луксор

Макар и със закъснение, май му дойде времето да разкажа и за най-хубавата ми екскурзия от това лято — септемврийската ни

почивка в курорта Хургада в Египет

Заминахме през последния уикенд на септември с много добра промоционална оферта на Алфатур или TezTour (така се казва руската компания, която реално организира почивката — българските фирми са само посредници). Смея да твърдя, че туроператора ни си беше свършил работата прилично — не беше идеалното обслужване, но и няма от какво да се оплача — ако е имало проблеми, не се е дължало на тях. В общи линии за 7 нощувки в 4 звездния Alf Leila Wa Leila — Hotel & Fantasia на шведска маса със самолетния билет + прилежащите му такси и виза и екскурзия с нощувка в Кайро с посещение на музея и пирамидите излезе горе-долу 450 евро на калпак (това ако не броим допълнителните разходи за джобни и подаръци).

Излетяхме от летище София с чартерен полет директно за Хургада,

като целият самолет беше пълен само с български туристи, отиващи в курорта — това си е плюс, най-малкото защото е слабо вероятно да има терористи примерно. Нещо, което ми направи силно впечатление в самолета — обслужването по време на полета, в сравнение с от преди години, е меко казано смешно — сервират ти чаша вода и някакво дребно сладко купено нещо, като стюардесите бяха съвсем зелени и постоянно изпускаха нещо, разливаха, събаряха, бутаха се и им отнемаше по час и половина, за да минат от носа до опашката.

След 3 часов полет се приземихме успешно в Хургада, което се намира на брега на Червено море, под Синайския полуостров, 600 км. южно от Кайро. Оттам с автобусче ни взеха от летището, след като всички върло се нахвърлиха на плашещо евтините цигари — 3 долара на стек и ни заразкарваха по хотелите (тъй като от нашия хотел бяхме 20 човека — имаше българи за поне десетина хотела по крайбрежието на Хургада).

Alf Leila Wa Leila или на български — „1001“, като едноименните арабски приказки, беше най-красивият като екстериор хотел в района (сами ще го видите по снимките). Цялата архитектура имитираше стар източен дворец, с витите куполи и многото цветове и флорални орнаменти отвън, а вътре — всички мебели бяха със старинна и масивна визия, напомняща за английска аристокрация, примесена с арабската култура. Още с влизането в хотела обаче, пролича източната култура на местните — на рецепцията обслужващият започна да се пазари и ни предложи срещу 10$ (те имат местна валута, която наричат паундове, но реално всички боравят с долари) да ни настани в по-голям апартамент. За щастие на нас ни провървя и наистина бяхме в огромен апартамент, в сравнение с други хора от групата, които са си платили, но са ги настанили в малки стаи — се ла ви:) Веднага след като се настанихме се насочихме към ресторанта, за да вечеряме, което не беше никак лесна задача, тъй като целият хотелски комплекс представлява невероятна плетеница на два етажа, която спокойно може да се сравни с лабиринтите на Минотавара. Някои хора дори след седмица, прекарана в хотела, не можеха да се ориентират кое къде е, а аз за себе си съм убеден, че е имало места в хотела, които така и не съм видял и открил.

Но... да се върнем към ресторанта, които всъщност бяха няколко, или по-точно към кухнята. Въпреки че се имам за добро прасе, което не е претенциозно към вида и формата на храната и съм гастроном, който изпитва истинско удоволствие от яденето, смея да твърдя, че кухнята им е... извратена и не особено вкусна.

Всъщност на шведска маса дори успях да отслабна, точно защото не можех да си подбера ястие, което наистина да ми е вкусно. Всичко е блудкаво, с едни изострени и крайни вкусови качества, варени, печени... и едни ужасни сосове от нахут и други подобни. Е, имаха вкусни тестени изделия, но те не могат да компенсират липсата на добри салати и основни ястия. Е, не ме разбирайте, че са само гадости — просто може да бъде далеч по-вкусно... може и табелката Chicken да означава пиле, а не гълъб, което е местен деликатес. Печените им меса са прегорели и жилави, оризът и зеленчуците им са безвкусни (като турски зеленчук, който пазарува от борсата — тоест красиви, но не и вкусни!)... виж, за десертите бих се замислил, защото по традиция източните страни правят вкусотии по отношение на десерта. Иначе ресторантите бяха големи, с приличен избор на всякакви ястия, но пък безалкохолните им... бляк... каркаде и това е! Всичко останало беше гадно пепси, ужасно тръпчиво вино, силен и спиртен алкохол... да не говорим, че разтворимите напитки ги правеха с чешмяна вода, която е морска дестилирана... тоест — питейна е, но е соленичка. Това е като цяло за храната... по улиците на градовете им почти не видях лафки, в които да продават сандвичи, дюнери или друго за хапване на крак.

Хотелът ни не беше на първа линия на плажа, но пък имахме правото да ходим на плажа на един хотел, който е от същата верига. Е, на практика време за плаж не ни остана, защото наблягахме на екскурзиите, а пък и хотелът ни имаше достатъчно хубави басейни. Само един ден изкарахме на плажа и аз за една бройка да се одавя. Иначе пясъкът и морето им не струват... водата е по-солена от приемливото, мръсничка е, а пясъкът е или едър, или пепеляв...

Както казах, екскурзиите бяха най-ценното в Египет

Първата екскурзия, на която тръгнахме, беше до

Луксор и Долината на царете

Тук е момента да обясна за положението в страната, тъй като има неща, които никой не ни беше обяснил предварително. Египет е под военен режим от 1986г. когато е бил убит техният цар. От тогава е нещо средно между измислен социализъм и диктатура. Военните са навсякъде по улиците, междуградските пътища са собственост на армията и за да пътуваш от точка А до точка Б трябва да искаш разрешение от военните и да им платиш рента. Като цяло престъпност няма, но хората живеят невероятно мизерно и подтиснато. Всичките им квартали и градове наподобяват квартал Факултета и то в хубавите му райони. Колите са стари, очукани, без стъкла, без фарове — тук се сещам за едно от нещата, които тотално ме разбиха — нощем карат без фарове! Абсолютен мрак, на сред пустинята и карат без фарове... евентуално на габарити, но това в редки случаи. Както каза един шофьор на такси, след като го попитах: „Why?“ — „Oooh, sir, it’s a big problem! Very big problem!“ и самият той продължи да кара на тъмно. Хората са облечени в дрипави дрехи или чаршафи... бедност, неграмотност и наглост в крайни степени... защото, ако сте били в Турция и си мислите, че там продавачите са нагли, просто не сте ходили в Египет. Тук не можеш да минеш 100 метра, без някой да те набута почти насила в магазина си. Започва един пазарлък, всичко е без цени, всеки ти говори на псевдо-руски, псевдо-английски и се опитва да ти обещае от пиле в мляко, продавайки боклуци с качествена характеристика равна на Илиенци и Битака. Постоянно около теб тичат дрипави дечица, които ти пробутва боклучави сувенири, викайки след теб: „One dolar! One dolar!“. Тази реплика така ни се запечата в умовете, че на връщане към България цялата групичка се базикахме с това. Един от най-невероятните трикове беше когато продавач от магазин за папируси ни подари малки закладки за книги от папирус, на които ни написа на арабски имената и ни ги сложи в джобожете. След това останалите на пазара ни знаеха имената, защото бяхме като с баджове. До самия град Хургада отидохме само веднъж, на втория ден и ни достраша да повторим... по разказаното сами можете да се сетите защо! Магазините — бит пазар, хората — страшни, мръсни и неграмотни... улиците — тъмни, пренаселени и тъпкани с тъмни коли, каращи като безумни и навсякъде таксиметрови коли, които те гонят и подсвиркват. Пък и стоките им бяха еднакви във всеки магазин — памучни дрехи, без марка, без нищо... наргилета, дрънкулки и каменни сувенири, които всъщност не са от камък, а от гипс със смола.
Но... стигнахме до

екскурзията до Луксор

Това с военния режим го разказах, защото автобусите, които тръгват с туристи по някаква дестинация, първо се събират на едни паркинги, откъдето с военен конвой всички заедно тръгват в точно уречен час и пътуват със строго регламентиран от военните график. До Луксор се движихме колона от близо 100 автобуса — сами с представяйте за какво иде реч... и пътят е само наш, защото е отцепен от армията. Пътувахме първо през пустинята, която в този край на Африка е каменна, а не пясъчна, а после карахме покрай Нил. Реално от 80 милиона население на Египет, 98% живеят по брега на морето или Нил и се изхранват по примитивен начин от стотици години насам. Селата са от недостроени къщи, за да не плащат данъци, хората гледат с един празен поглед и както каза екскурзоводът ни: „Те се раждат мизерно и бедно... знаят, че предците им са живяли така, те ще живеят така... и децата им също... и се примиряват със съдбата си!“.

По пътя ни разказваха постоянно от митологията на египтяните, но е толкова дълга и безумна, че ще спестя разкази по темата. Аз лично запомних само, че според тях светът го е създал един бог, на който му било скучно и започнал да твори живот чрез мастурбация. Оттам нататък, без значение за добро или за лошо, за живи или мъртви, всичко се базира на секс! Стигайки до Луксор минахме по един мост над Нил, тъй като едно време са смятали, че източният бряг е земя на живите, а западният — на мъртвите и именно там бяха гробниците на царете.

Гробниците ще ги видите по снимките. Това, което научих там е, че всичко е било разграбено още от времето на самите египтяни, противно на очакването ми, че иманярите са модерна професия. Камъни, камъни, камъни и навсякъде всичко е обвито в мистерия, като постоянно се питаш: „Ама как са го направили?!“. Тунелът на гробницата в диагонал е 3 метра горе-долу, а вътре има гранитен блок, докаран от 500 км на юг от Луксор, който е 5 на 5 метра. Стените целите са в йероглифи с невероятно ярки и наситени цветове, които са се запазили 5000 години, а през последните 50 години са почти изцяло унищожени. Египет няма политика за опазване на историческите паметници — всеки влиза, драска, чупи, рони, краде... ужас! Взимат ти парите, пък ти прави каквото щеш! При все, че там е 1/3 от историята на човечеството... а те са я оставили на произвола на съдбата. За пример ще кажа, че преди години са решили да правят най-големият язовир в Африка, като построят язовирна стена на пътя на Нил (която са я строили българи с руски пари)... и започвайки строежа се оказва, че трябва да потопят един от най-красивите дворци, издълбан в скалите — храм на Рамзес 2. Съответно на никой не му трепва нищо и започват... тогава ЮНЕСКО са направили най-скъпата си кампания, изрязвайки целият храм от скалите и са го преместили на 100 км оттам.

Така, след Долината на царете минахме през една алабастрова фабрика. Това е работилница за сувенири от мрамор, като майсторите в тях са бившите иманяри и живеят точно под гробниците, за да могат лесно да си взимат каквото им трябва. Сега обаче са започнали да ги изселват и само туризмът все още ги крепи, за да стоят там. След фабриката продължихме към храма на единствената жена фараон — Хатчипсу или както се пише там. Той е построен в скалите и в момента е изцяло реставриран. Оттам продължихме покрай колосите на Мемнон (за да не правя линкове към галерията със снимки, просто имайте предвид, че там всичко върви хронологично и лесно ще разберете кое какво е), които са две статуи на богове, направени от кварцит. Уникалното при тях е, че кварцът в тях, при промяната в температурата издава зловещ звук като от крясък.

С това приключи пустинната ни обиколка от екскурзията до Луксор. Оттам нататък ни повозиха с корабче по Нил, а на брега хапнахме в един ресторант. Последва последната част от тура — посещение на Карнакския храм, който е най-големият религиозен храм в целия свят. Ако някой е ходил в катедралата Св. Петър в Рим... е това е поне 3—4 пъти по-голямо, а е строено преди хиляди години. Невероятно красиво и внушително... определено няма човек, който да не се впечатли при вида му. Тъжното е само, че след откриването му всяка държата си е чопнала по нещо — французите са откраднали единият от двата обелиска и сега стои на площад Конкорд в Париж, англичаните взели друго, немците трето и т. н. Оттам, след залез слънце, което е към 17 часа, когато рязко и неочаквано става тъмно, тръгнахме обратно към хотела ни.

Дотук, между другото, са снимките от първата галерия от Египет — ако ги разглеждате, ще проследите визуално разказаното по-горе. Продължението на историята ще разкажа по-нататък, за да не стане много информация на куп. Пълната галерия със снимки можете да видите тук. Разделени са на 3 заради ограничение на Пикасата за броя, тъй като общо са над 700 снимки.

На кратко за оставащото — ще разкажа за представлението Звук и светлина, което правеха в хотела, както и за арабските нощи и шоуто, което изнасяха, с коне, дервиши (има качено видео с танца им) и прочие; ще разкажа и за екскурзията до бедуинско село, с каране на бъгите и джипове; ще разкажа и за последната ни екскурзия, която беше в Кайро и за пирамидите.

Край на първа част

Автор: Стилиян
Снимки: авторът

И носителят на голямата награда е.....

2008-03-17T09:05:00.003+02:00

Миналата седмица се събрахме не едно хубаво място и връчихме наградите на конкурса „Оплюй нашия сайт“. Наградите бяха само повод, а иначе се запознахме, пийнахме, хапнахме и повеселихме. Подробен репортаж можете да прочетете при Комитата>>>